Выбрать главу

— Псст!

Откъде ли пък идваше това?

— Псст. — На прага на полуотворена врата в дъното на коридора стоеше индийката и го викаше с пръст.

Дойл се поколеба.

— Дойл, побързай, за бога — настоя жената… с мъжки глас!

Дойл изтича и влезе при нея в мига, в който нападателите се изкачиха на техния етаж и без колебание се насочиха към неговата стая. „Индийката“ размотаваше дългия си воал и едва сега Дойл за първи път видя лицето й.

— Ти?!…

— Помогни ми да се измъкна от тези дрехи — отговори човекът, познат му под името Армънд Сакър.

Дойл зяпна от изумление. Откъм коридора се разнасяха тежки удари.

— Какво си се изблещил, Дойл, не ти ли е ясно, че току-що разбраха, че не си в стаята си?

С помощта на Дойл „Сакър“ свали от себе си подплатеното сари, под което се показа черният екип, познат му от нощта на тяхното запознаване, и избърса с хавлиена кърпа кафявия грим от лицето си.

— През цялото време си ме следил. — Тази констатация бе единственото, на което Дойл бе способен в този момент.

— Откриха те много по-бързо, отколкото предполагах, и вината за това е изцяло моя. — „Сакър“ захвърли кърпата. — Зареден ли е револверът ти?

Дойл провери.

— Не, съвсем ми беше излязло от ума!

Отвън се разнасяше шум от удари по вратите, последваха възмутените викове на другите гости на етажа. Суматохата се засилваше — явно групата се приближаваше към тяхната стая.

— Бих ти препоръчал да побързаш, приятелю — хладнокръвно отбеляза „Сакър“, ритна сандалите от краката си и обу чифт ботуши от мека кожа. — Ще се наложи да бягаме през покрива.

Докато ровеше трескаво в чантата си за кутията с амуниции, Дойл чу някакво изскърцване, вдигна поглед и видя една от сивите качулки да отваря капандурата над леглото. Той сграбчи първия по-твърд предмет, попаднал му под ръка, запрати го към създанието и го улучи точно в центъра на качулката. Фигурата политна назад и изчезна.

Мъжът взе хвърления предмет, който падна на леглото.

— А-а, милата Блаватска — каза той одобрително и му подаде тома, озаглавен „Психическа самоотбрана“.

— Е, мисля, че е крайно време да потегляме.

Прибирайки пътем воала, с който се бе маскирал до неотдавна, фалшивият Сакър се изкатери навън през капандурата. Дойл завърши зареждането на револвера, прехвърли чантата си навън, пое подадената ръка на мъжа и секунда по-късно стоеше до него на покрива.

— Имаш да ми обясняваш доста неща — подхвърли той.

— Напълно съм съгласен с теб, Дойл. Но какво ще кажеш първо да увеличим разстоянието между нас и тези създания. Мисля, че е по-разумно, а?

Дойл кимна. Мъжът потегли, крачейки от двете страни на билото на покрива, следван наблизо от Дойл. Всяка крачка по хлъзгавите от дъжда керемиди беше крайно опасна. Около тях бушуваше бурята.

— Как да ти казвам? — попита Дойл.

— Какво? Изобщо не мога да те чуя.

— Казвам… как ти е името? — извика Дойл.

— Наричай ме Джек.

След малко стигнаха до края на покрива. Улицата под тях беше безлюдна. Джек сложи два пръста в уста и изсвири толкова силно, че надви шума.

— Хей, Джек…

— Да, Дойл?

— Това изсвирване… дали наистина идеята е добра?

— Да.

— Искам да кажа… мисля, че слухът им е доста остър!

— „Остър“ е най-малкото, което може да се каже.

Зачакаха. Джек разгъна воала и едва сега Дойл забеляза, че ивицата плат е дълга към три метра и на двата й края са завързани тежести. Някой се приближаваше към тях. Една сива качулка.

— Застреляй го, ако нямаш нищо против — предложи Джек.

— Ще изчакам да се приближи, ако не възразяваш — отговори му в същия стил Дойл, но вдигна револвера и се прицели във фигурата.

— На твое място не бих изчаквал прекалено дълго.

— Бих бил щастлив, ако трябваше да го направиш ти…

— Не, не…

— Защото ако мислиш, че ще се справиш по-добре…

— Преизпълнен съм с увереност във възможностите ти, приятелю…

Качулката беше само на три метра. Дойл стреля. Колкото и да бе невероятно, създанието избегна куршума и бавно продължи да пристъпва към тях.

— Повярвай, не бих искал да прозвучи критично. Само че… — Джек завъртя шала над главата си — те са много по-бързи, отколкото изглеждат на пръв поглед. По-разумно е да стреляш няколко пъти едно след друго и да се надяваме, че отскачайки от един куршум, те сами ще се натъкнат на друг.