— Напълно те разбирам.
— Добре, Джек. Доволен съм, че си ме разбрал.
— Какво те кара да мислиш, че трябва да ми обясняваш цял ден, за да видя колко безрадостно изглеждат нещата от твоята гледна точка? — отговори Спаркс, стана и се протегна, явно готов да продължи да върви.
— Бих искал да мога да ти кажа, че думите ти ми носят известна утеха.
— Успокоението е лукс, от който засега изпитваме определен недостиг…
— Джек! Накъде… сме… тръгнали? — за пореден път запита Дойл, отказвайки да помръдне.
— А ти къде би искал да отидеш?
— Предпочитам първо да чуя твоя отговор.
— Нещата не стоят толкова просто, Дойл…
— Това е чудесно, но за да бъда пределно откровен с теб, Джек, ще ти призная, че разчитах… не, направо завися от твоите съвети и опит в тези неща.
— Ами чуй ме тогава: къде искам да отида точно в този конкретен момент във времето е несъществено. Абсолютно.
— Несъществено, казваш.
— Да, това казах. Същественото е къде искаш да отидеш ти.
Дойл обмисли внимателно идеята да застреля този тип, но въпреки естетическата им неадекватност изядените горски плодове бяха поизгладили най-острите ръбове на раздразнението му.
— Имах смътната идея да отида в Топинг. Там е домът на покойната лейди Никълсън. Ще призная, че повече от това нищо не съм измислил.
— Добре. Да тръгваме тогава — каза Спаркс и потегли без повече думи.
— Просто така?
— Не каза ли, че искаш да отидеш там?
— Значи одобряваш идеята, така ли? — попита Дойл.
— Звучи ми като нещо постижимо. Знаеш ли къде се намира?
— Нямам ни най-малка представа.
— Как смяташе да стигнеш дотам?
— Планът ми не стига чак до такива подробности.
— Източен Съсекс. Близко до град Рай. Хайде, Дойл, чака ни дълъг път — каза Спаркс и този път решително навлезе в дъбравата.
— Но аз имам още въпроси към теб — предупреди Дойл и се надигна да го последва.
— Надявам се стават за дискусия по време на път.
— Мисля, че да.
— Но не си мисли, че става дума за този път. Нашият маршрут ще бъде доста по-заобиколен.
— Досещах се.
Слънцето продължаваше бавно да се изкачва по небосвода, топлите му лъчи стопяваха студа в костите им и изсушаваха най-горния слой от мокрите им дрехи. Двамата извървяха по черния път близо миля, преди да стигнат до място, в което го пресичаше друг, почти незабележим буренясал коларски път. След известно двоумение, макар да не сподели гласно съмненията си, Спаркс реши да продължат наляво, по явно отдавна неизползваната отбивка. От този момент нататък той демонстрира притежаването на забележителен вътрешен компас, понеже нито веднъж повече не се поколеба за посока, макар изоставеният път буквално да изчезваше от погледа им, и то понякога за дълго.
Макар и да бе труден за следване, коларският път ги отдалечаваше от гората и ги водеше надолу към някаква плодородна долина. Под ярката слънчева светлина богатият чернозем на нивите галеше окото и радваше сетивата. Хор пойни птички жизнерадостно пригласяше на събуждащия се за нов живот мирен ден. Дойл установи, че му е трудно да мисли за грижите си, и в един момент се улови, че си подсвирква. Спаркс хвана в шепата си сноп суха трева, внимателно огледа стръковете и после ги задъвка един след друг.
По негово настояване Дойл разказа за случилото му се след раздялата в Лондон, пропускайки срещата с Лебу от Скотланд Ярд, понеже навреме си спомни настойчивостта на Спаркс да не въвличат полицията в тази история. Доволен от гладкия начин, по който бе заобиколил този опасен въпрос, Дойл вътрешно се поздрави.
— Значи след като заведе инспектора на Чешир стрийт 13, ти се върна в апартамента си и намери тялото на мисис Петрович? — поиска да уточни Спаркс.
Сепнат, Дойл се опита да измисли как да се измъкне от неловкото положение, в което сам се бе поставил.
— Позволи ми да опростя нещата за теб, Дойл… Не се затормозявай да ме лъжеш…
— Как разбра?
— Има ли някакво значение? Грешката е направена.
— Все пак бих искал да науча как стигна до това заключение…
— Следях те.
— Още тогава? Преди номера с индийката?
— Може да се каже почти през цялото време.
— За да ме защитиш, или си се надявал, че сам ще си навлека неприятности?