Дойл повтори думите, опитвайки се да им вдъхне повече живот, докато междувременно се мъчеше да разгадае техния смисъл. Съзнанието на Бога. Светлина. Светлина във формата на познание… значи мъдрост.
— От центъра, където волята Божия е закон — продължи Спаркс, — нека целеустремеността впрегне малките човешки стремежи, целеустремеността на която служат Посветените.
Охо, сега пък това. Не звучеше съвсем християнски, но това не бе проблем. Посветените. Блаватска беше писала за тях: митологични старейшини, безстрастно наблюдаващи отвисоко хорската глупост. Всяка цивилизация разработваше своя версия: Олимп, Валхала, Шамбала, Рай…
— От центъра, където е възникнала расата на човеците, нека заработи Планът на Любовта и Светлината, и нека запечата вратата, пред която се е изправило Злото.
Аха, ето това вече е нещо: където се е изправило Злото. Дойл усещаше, че вече е специалист по тази тема — макар и да не можеше да посочи местоположението на точно тази врата, той определено бе чул някой да чука по нея.
— И нека Светлината и Любовта, и Силата възстановят Плана на Земята!
„Чий План?“ — недоумяваше Дойл. Как точно смятат те — които и да са те, макар сега той вече да бе един от тях — да го възстановят?
— А сега какво? Има ли някакво тайно ръкостискане или нещо друго, с което да подпечатаме сделката? — поинтересува се Дойл.
— Не. Това е всичко — отговори Спаркс и мушна амулета си отново под яката.
— Какво всъщност означава всичко това, Джек?
— А какво означава то за теб?
— Да правя добро, да се боря срещу Злото — сви неопределено рамене Дойл.
— Е, това стига за начало — каза късо Спаркс и отново потегли.
— Не е особено догматично. И е много общо.
— Все пак ободрява, нали?
— Аз очаквах, разбираш ли… нещо като клетва за вярност пред кралицата и страната, нещо в духа на рицарството, в стила на крал Артур. А това, което чух, ми прозвуча пантеистично и необвързващо.
— Радвам се, че имам одобрението ти.
— А какво представлява окото?
— Казах ти толкова, колкото мога да ти кажа в момента, Дойл — отговори Спаркс, без да скрива, че разпитът започва да му дотяга. — Всяка дума в повече от сега нататък просто няма да е в твой интерес.
Продължиха да вървят. Около тях във всички посоки се простираха безкрайни ниви. По изгряващото слънце Дойл можа да заключи, че се придвижват на изток.
Засилващият се глад помрачаваше настроението му. Да, не можеше да се отрече, че Спаркс му бе спасил кожата вече неведнъж. Нищо в действията на този човек не подсказваше, че той е нещо по-различно от това, което сам твърдеше за себе си. И все пак той оставаше неразгадаем, а в наметалото на кралска тайна, с което бе обвита истинската му цел, имаше нещо подозрително. Ситуацията, в която се намираше Дойл, не му позволяваше да отхвърли предлаганата му помощ, нито пък той имаше желание да изостави удивително уютното чувство, което изпитваше в компанията на Спаркс, но здравият разум го предупреждаваше, че не бива напълно да му се доверява. Сякаш пътуваше редом с екзотичен хищник от джунглата, който може да го защити от всяка опасност, но чиято природа изисква господарят му непрестанно да бъде нащрек.
Може би ако разпиташе Спаркс по-умело, той щеше да изтърве неволно някои подробности, от които умелият слушател би могъл да сглоби по-пълен негов портрет. В съзнанието на Дойл се въртяха няколко непроверими извода, от които започваха да се оформят определени заключения. Оставаше да избере подходящ момент, в който да атакува Спаркс с тях и да се убеди в точността им, възползвайки се от шока на неговата изненада или от ожесточеното им отхвърляне.
През повече или по-малко равни интервали минаваха покрай шубраци, малки разчистени площадки, а веднъж и покрай развалините на зидана от камъни постройка. Дойл неизменно се заглеждаше в тези останки с нещо повече от обикновено любопитство и забелязвайки това, Спаркс поясни:
— Това е стар римски път. По него търговците са стигали до морето.
— Натам ли отиваме и ние — към морето? — „Отлично, Дойл, колко невинно зададе въпроса си.“
— Разбира се, пътища като този са били използвани много преди древните римляни да прекосят морето — продължи Спаркс, напълно игнорирайки въпроса му. — Оттук са минавали ранните келти, а преди тях и хората от неолита. Странно, нали? Един и същи път, използван в течение на много векове от толкова различни култури!