Служейки на тази идея, Дойл за последните няколко години бе написал четири ръкописа. Първите три бяха предложени с необходимото уважение на поредица издателства, където бяха единодушно отхвърлени и му бяха върнати, и той ги прибра на дъното на скрина, който си бе донесъл от Южните морета. В момента очакваше реакцията на последното си съчинение — един вълнуващ приключенски разказ, озаглавен „Тъмното братство“ — труд, който той смяташе за напълно завършен и достоен по ред причини, не на последно място между които беше трескавото му желание да се издигне над тресавището на бедността.
А колкото до физическия му облик, напълно достатъчно е да се каже, че Дойл бе на нивото на задачите, които сам си бе поставил: здрав, атлетичен, лишен от суетност, но способен да се почувства неудобно, когато ограничените средства му налагаха да се изправи със замърсена яка пред по-добре облечени от него.
Беше се сблъсквал с порока достатъчно често, за да се проникне от разбиране за коварството на неговите клопки и да може да ги избягва сам. Не обичаше да се самоизтъква и предпочиташе повече да слуша, отколкото да говори. Беше склонен да очаква почтено отношение от страна на другите, но посрещаше разочарованията без възмущение или изненада.
Нежният пол събуждаше в него разбираем и напълно естествен интерес, но понякога и едно усещане за уязвимост, някаква странна нерешителност, оказала се единственото слабо място в твърдата му като гранит натура. Тази му особеност не му бе донесла повече притеснения от онези, на които е обречен всеки млад мъж, тръгнал да търси любовта. Но както скоро щеше да установи, тя щеше да стане причина за много по-сериозни изпитания.
2.
„Чешир стрийт“ 13
Тринайсети номер на Чешир стрийт се намираше в центъра на редица жилища, толкова паянтови, сякаш бяха издигнати от карти за игра. Четири стъпала извеждаха до забележимо наклонена надясно входна врата. Самата сграда още не можеше да бъде обявена за пълна развалина, но денят, когато и това щеше да стане, едва ли се намираше в далечното бъдеще. Външният й вид не издаваше никаква скрита опасност. Всъщност външният й вид не издаваше нищо.
Дойл оглеждаше къщата от отсрещната страна на улицата. Беше пристигнал един час по-рано, отколкото пишеше в писмото. Здрачаваше се, пешеходците намаляваха. Той се криеше из сенките и чакаше, наблюдавайки къщата през малък далекоглед. Надяваше се присъствието му да остане незабелязано.
Бледа светлина на газова лампа осветяваше отвътре завесата на гостната. Вече два пъти в течение на изтеклия четвърт час някакви сенки минаваха между източника на светлина и дантелената завеса. Веднъж тя се помръдна, появи се ръка и тъмно, едва различимо мъжко лице изучаващо огледа улицата, после се скри.
В 7:20 ниска тантуреста фигура, увита в тъмни шалове, се появи в началото на улицата, изкачи стълбите, методично почука три пъти, направи пауза и чукна още веднъж. Беше висока метър и петдесет, тежеше към деветдесет килограма, главата и лицето бяха скрити от студа. Носеше високи обувки. Жена. Дойл повдигна далекогледа до очите си… обувките изглеждаха нови. Вратата се отвори и жената влезе. Дойл не видя нито вътрешността на къщата, нито кой е отворил.
Пет минути по-късно в полезрението му изтича момче, насочи се директно към вратата и повтори същото почукване. Беше облечено в одърпани дрехи — явно уличен хлапак — и носеше обемист пакет с неправилна форма, загънат във вестник и пристегнат с връв. Преди Дойл да успее да фокусира далекогледа върху пакета, момчето също влезе.
Между 7:40 и 7:50 пристигнаха две двойки, първата пешком. Семейството явно беше бедно, работническо. Жената имаше нездрав вид и бе в напреднала бременност, а мъжът бе як, скроен за тежка работа и видимо се чувстваше неудобно в онова, което според Дойл беше най-добрият му костюм. И те използваха кодовото почукване. Далекогледът му позволи да види как докато чакат, мъжът гълчи за нещо жената, а тя примирено е забила поглед в земята. Не можа да разбере какво й каза — опитът да чете по устните му разкри само думите „Денис“ и „Че… по…“. Чепо? После влязоха и това бе всичко.
Втората двойка пристигна с карета. Не прост файтон с две колела и капра, а частна карета, тапицирана с тъмна кожа, със стоманени спици на колелата, запрегната с чудесен дорест кон. Съдейки по пяната, избила на жребеца, бяха пътували с висока скорост от четиридесет и пет минути до един час. И тъй като дойдоха от запад, това означаваше, че живеят в района на Кенсингтън, под Риджънтс парк.
Кочияшът слезе и отвори вратичката. Униформата му и достолепните маниери напълно се покриваха с впечатлението, което създаваше: потомствен прислужник, около петдесетте, набит и суров. Първо се появи младеж — слабичък и блед, олицетворение на представата за студент в университет за привилегировани, точно от онази категория хора, които Дойл не харесваше. Натруфен с копринено шалче върху жабото и нагизден с филцова шапка, той или идваше направо от някакъв прием, или сериозно бе надценил официалния характер на мероприятието, което ги очакваше. Безцеремонно измествайки кочияша встрани, той подаде ръка на спътничката си да слезе.