— Не, не вярвам келтите да са боготворили някакъв гръцки бог — възрази Дойл. Започваше да се обърква.
— Не, разбира се — те го наричали Теутейт. Когато римляните завършили завладяването на Британия, сам Цезар се удивил колко лесно местните жители били убедени да боготворят Меркурий — римската версия на Хермес. Теутейт е бил изобразяван с голям жезъл в ръка, около който се обвивала змия, точно както са били изобразявани Хермес и Меркурий с техните кадуцеи…
— Кадуцеят всъщност е бил обвит от две змии.
— И какво символизира кадуцеят, Дойл?
— Лечебна сила. Способността да лекуваш.
— Точно така. Което идва да ни подскаже, че който овладее силата на змията или „дракона“, или „змея“, ако предпочиташ — т.е. бъде в състояние да почерпи от природната сила, течаща в силовите линии на земята — той ще придобие способността да лекува. Може би всички тези приказки за дракони в легендите на древните келти не трябва да се възприемат буквално. Спомняш ли си каква способност е придобил свети Георги, след като „убил змея“?
— Ами…
— Да лекува болните! Смелият рицар набрал кураж и забил копие в… не, не в истински дракон, както сега вече сме способни да прозрем, а в навитата змия на природната сила. Все едно да пуснеш жица в огромен резервоар с енергия, „опитомявайки звяра“. След което станал светец, после покровител на цяла Англия и образът му буквално е отпечатан в мозъка на всеки английски ученик! Сила, Дойл, първичната мощ на планетата, бушуваща под краката ни, около нас, дори проникваща в телата ни в този момент, а ние сме толкова заслепени и толкова самовглъбени в ежедневните ни дребни жалби, че не можем да я съзрем!
Всяка нова идея се забиваше в мозъка на Дойл като нажежено острие. Дали наистина нямаше някакъв въздействащ върху живота поток под тези каменни руини и дали той сега не изсмукваше неговата жизнена енергия?
— И как според теб са се опитвали цивилизациите да използват тази мощ, веднага след като са я овладели? За какво сме използвали древните храмове? Хайде, Дойл, напъни си мозъка!
— Жертвоприношения с животни? — осмели се да предположи Дойл.
— Лечение! Лекували са болните, съживявали са мъртвите. Ние сме отправяли призив към боговете да ни върнат единството с природата. Затова едни и същи хора са били и лекари, и теолози. Не ти ли напомня сега това за двете змии, обвити около една и съща силова линия — каза Спаркс, видимо сам изненадан от собствената си логическа находка. — Спомняш ли си кой е бил най-големият син на Хермес?
— Върти ми се на езика… — започна замаяният Дойл.
— Великият бог Пан — баща на езичеството и култовете, боготворящи земята — същият, когото християните решили да заличат, наричайки го Дявол, защото бедният стар, обичащ шегата Пан е олицетворявал и онова най-нехристиянско мъжко качество — невъздържаното сексуално желание.
— Жалко.
— Да, Пан бил голям палавник: той обичал да издебва в засада пътешествениците, изскачал от шубраците и направо ги шашвал, внушавайки в жертвите си чувството, станало известно като паника.
— Мисля, че е крайно време да хапнем нещо — промърмори Дойл. Заобикалящият ги провинциален пейзаж, въпреки пасторалността си и задрямалата под слънчевите лъчи красота, започваше да му изглежда все по-заплашителен.
— Какво необикновено нещо е човешката мисъл! Една търкаляща се по пътя ни каменна плоча ни преведе от фенг шуй до Пан. Господи, този стар път сигурно наистина излъчва някаква енергия — чувствам как тя буквално блика в мен.
— Ако в цялата тази история със силовите линии има някаква истина, ако този път наистина е свещен, как тогава ще обясниш факта, че е изпаднал в такова забвение? — попита Дойл, изпитвайки удоволствие от резкия начин, по който прозвуча въпросът му.
— В това твое единствено наблюдение, Дойл, ти изразяваш с епиграматична прецизност фундаменталната трагедия на съвременния човек. Не разбираш ли, че сме изпаднали в немилост, не усещаш ли, че древната ни инстинктивна връзка с природата е забравена? Ние сме като гости, престанали да уважават къщата, в която живеят, и се отнасяме към нея като към глинена буца, която трябва да бъде размачкана, за да отговаря на най-първичните ни нужди. Спомни си за екарисажите в Лондон, за гадния въздух, за мините, за експлоатацията на детски труд, помисли за хилядите същества, чийто живот е пречупен и лишен от съдържание само благодарение на зловещата машинария, така присъща на нашата епоха. Красноречивите руини по този прост селски път предвещават неминуемото падение на нашата самопревъзнасяща се цивилизация.