Тази нощ реката им помогна да преминат без никакви усложнения покрай Холстед и Роуз Грийн, Уейкс Колн и Ейт Еш, така че призори вече си проправяха път из плетеницата от канали покрай древния Колчестър, за да минат през Уайвънхоу, където коритото на реката отново се разширяваше, подготвяйки се за срещата с морето. През нощта бяха подминали много баржи и други по-малки съдове, останали на котва, но сега за първи път започваха да срещат и такива с парни двигатели. Лари вдигна платното, за да облекчи плаването им срещу надигащия се прилив, и не след дълго югоизточният бриз го наду и ги подгони през задръстения с натоварени лодки канал.
През цялото пътуване Спаркс си позволи две кратки дремвания на крак и, изглежда, толкова му стигаше. Дойл спа цялата нощ, събуди се освежен и с известна изненада установи, че платноходката им подминава някаква издадена навътре суша и се насочи към открито море. Когато вятърът ги заблъска откъм кърмата, те се обърнаха и се насочиха на юг. Вълнението се засилваше и Спаркс пое руля. Дойде ред на Лари да поспи, а Дойл се присъедини към Спаркс на кърмата. Усещаше, че Спаркс е опитен моряк по начина, по който държеше руля, както и по чувството му към вятъра. Реката зад тях вече не се виждаше, а отдясно се изнизваха голите брегове между Сейлс и Холиуел Пойнт.
Вълните и солта във въздуха събудиха в главата на Дойл спомени за дните, които бе прекарал по море. Изглежда, удоволствието му бе видимо, защото след малко Спаркс му предложи да поеме руля. Той охотно прие. Спаркс се настани удобно върху едно навито въже, извади пакет тютюн от ботуша си и запали лула. Дойл с опиянение попиваше красотата на пейзажа и се вслушваше в плясъка на платното и крясъка на чайките. Каквито и изпитания да им предстояха, оттук те изглеждаха много по-лесно преодолими, в тази малка лодка, погълната от безкрая на океана — една гледка, в която Дойл често бе търсил утеха дори при много по-силно вълнение от това.
Изведнъж му мина мисълта: „А защо не потеглим за континента?“. Като човек с известен опит по морските въпроси Дойл добре знаеше, че съществуват хиляди малки и екзотични кейове и пристани, където човек може напълно да изчезне и отново да възкръсне, оставяйки анонимните си преследвачи без никаква надежда някога да го открият. И докато обмисляше тази възможност, той неочаквано за себе си осъзна забележителния факт колко малко неща го свързват с настоящия му живот — родители, приятели, няколко пациенти… но липса на жена, на дете, на неприятни финансови задължения. Разбра, че забрави ли човек за сантименталността на любовта, връзките му с останалия свят стават опасно крехки. А колко съблазнителна бе мисълта за пълна промяна! Дойл с мъка се сдържа да не завърти руля наляво и да поеме курс към неизвестното. Дали това не беше притегателната песен на сирената от легендите, или ставаше дума само за изкушението да захвърлиш баласта на миналото, за да се понесеш безтегловен и необременен през тъмния тунел на прераждането? А може би това бе и фазата, до която стига всяка човешка душа, независимо от предхождащия живот.
И както стоеше изправен и готов да вземе това решение, във вакуума, създаден от трептящия мираж на въображаемото бягство, се настани убеждението, че когато се изправиш пред истинското зло — а той бе напълно уверен, че именно такова го преследва — да отстъпиш без борба е може би дори още по-голямо зло. Злото на поражението и страха. Човек би могъл да преживее цял живот, а защо не и безкрайна поредица от животи, и така и да не се изправи пред такава заплаха, която да постави на изпитание всичко онова, в което той вярва. И по-добре да загинеш в защита на светостта на тази вяра, отколкото да подвиеш опашка и да доживееш остатъка от живота си като пребито куче. Можеш ли да намериш някъде спасение от самопрезрението?