— Вслушай се, Дойл! — прошепна Спаркс. — Какво чуваш?
— Нищо — отговори след малко Дойл.
— В конюшнята — кимна многозначително спътникът му.
— Няма мухи. — Дойл едва сега се сети какво бе направило впечатление на Спаркс.
— Нито чуруликане на птици навън.
Тръгнаха навътре, отваряйки една след друга всички врати, покрай които минаваха. Наистина бяха празни, макар в някои да бе останал само миризливият спомен, че тук е имало коне.
— Изглежда, са ги пуснали на свобода отдавна — предположи Спаркс.
— А може да са използвали някои от тях, за да прекарат трупите.
— Да, с платформите. А след като са пренесли каквото им е трябвало, са ги пуснали. И все пак струва ми се, че в поне три от тези клетки е имало коне, след като стената е била завършена.
Последната врата не поддаваше. Спаркс мълчаливо показа какво смята да направи. Дойл кимна разбиращо, взе рапирата от него и насочи револвера си. Спаркс отстъпи две крачки, завъртя се и нанесе мощен удар с крак по вратата. Тя изпращя и отхвръкна. Вътре имаше човек, легнал по корем върху куп слама, левият му крак стърчеше под невъзможен ъгъл от коляното.
— Спокойно, Дойл, той вече не може да ни стори нищо лошо!
— Изглежда, си е счупил крака във вратичката — каза Дойл и свали револвера.
Предпазливо пристъпиха напред към проснатото тяло. Мъжът беше обут във високи ботуши, носеше клин, риза и жилетка — работното облекло на лакей.
— А това какво ли е? — попита Спаркс. Сочеше пода.
Сламата, разпръсната по пода на клетката, беше покрита с дебели следи от засъхнал, тъмен на цвят секрет — блестящ, сякаш фосфоресциращ, положен без логика, налудничаво. Следите тръгваха от тялото, разделяха се и продължаваха нагоре по стените. Веществото не миришеше, но нещо в сребристия му оттенък и лепкавата консистенция караха стомаха да се обръща.
— Тялото не мирише — отбеляза Дойл. — По някаква причина не е започнало да се разлага.
Спаркс погледна с любопитство, но в погледа му отсъстваше изненадата. Коленичиха до трупа. Дрехите на мъртвеца блестяха, като че ли бяха излъскани. Покриваше ги все същата странна материя. Те обърнаха тялото, което бе странно безтегловно, необяснимо как лишено от маса и веднага видяха каква е причината: лицето бе мумифицирано и костите бяха покрити от съвсем тънък слой тъкан. Очните орбити бяха кухи, някак свити, а ръцете приличаха на цвете, оставено да изсъхне между страниците на семейна Библия.
— Виждал ли си някога такова нещо? — попита Спаркс.
— Никога при труп на мъртвец, починал преди по-малко от двайсет години. — Дойл се вгледа по-внимателно. — Като консервиран е. Напълно мумифициран.
— Като че ли нещо е изсмукало живота от костите му.
Спаркс леко стисна една от ръцете и тя се разпадна на хиляди парченца, почти прашинки, като замръзнала дантела.
— Какво ли го е причинило? — шепнешком попита Дойл.
Някаква фигура помръдна пред клетката.
— Какво има, Бари? — поинтересува се Спаркс, без да се обръща.
— Мисля, че тук отвън има нещо, което трябва да видите.
Те излязоха и последваха Бари. Той посочи нагоре към покрива на главната сграда. От най-високия комин се извиваше едва забележима струйка дим.
— Започна преди пет минути — поясни Бари.
— Изглежда, вътре има живи — отбеляза Дойл.
— Добре, защо не позвъним и не обявим, че сме тук?
— Дали това е разумен ход, Джек?
— Изминахме дълъг път, за да се доберем дотук. Да не искаш да разочароваме нашия домакин?
— И все пак не знаем кой е там вътре!
— Има само един начин да се разбере — отговори Спаркс и тръгна с решителни крачки към вратата.
— Но нали вратите и прозорците са заковани.
— Това едва ли ще затрудни особено Бари.
И Спаркс щракна с пръсти. Бари бутна шапката на тила си, затича се леко и без да нарушава ритъма на крачките си, скочи върху фасадата на къщата, мигновено намери къде да забие пръстите на ръцете си и ловко се изкатери до втория етаж, също като паяк по паяжина. Извади от палтото си малък, но здрав лост, за секунди убеди прозореца пред себе си, че съпротивата е безсмислена, бутна крилото му навътре и надникна да разбере какво го очаква там.
Дойл тръпнеше само от мисълта за ужасите, които застрашаваха живота на този човек. Спаркс безгрижно извади тънка пура от джоба на палтото си, запали клечка кибрит от нокътя на палеца си и пое дима, без да изпуска от поглед входа на сградата.