— Всеки момент — каза той неопределено.
Доловиха някакво движение от другата страна на вратата, миг по-късно чуха преместването на нещо тежко по плочките на пода, след което ключалката щракна. На входната врата се показа Бари и те влязоха в Топинг.
Личеше, че вратата е била залостена с множество маси и столове. Бари изчака да минат покрай него, а после за всеки случай отново заключи вратата. Подът на просторния вестибюл беше посипан с боклук и накъсана хартия. На черно-белите плочки на пода лежеше разбита рицарска броня — изглеждаше победена и някак прекършена. Понеже през прозорците не проникваше нито лъч светлина, въздухът вътре изглеждаше тежък и потискащ. Вратите за вътрешността на къщата бяха отворени. Не се виждаха никакви следи от щети, само безпорядък и занемареност.
— Е, сега вече мога със сигурност да кажа, че приемът се отлага — въздъхна Спаркс и тръсна пепелта от върха на пурата си.
— На горния етаж в един от салоните има един господин — проговори ненадейно Бари и посочи стълбището пред тях.
— И какво прави той? — живо се поинтересува Дойл.
— Мисля, че лъска сребърните прибори за хранене.
Спаркс и Дойл се спогледаха.
— Защо не поогледаш какво има тук долу, Бари? — предложи Спаркс и се втурна нагоре, вземайки стъпалата през две.
Бари кимна и влезе в най-близката отворена стая. Дойл се озова сам в основата на стълбището.
— Ами аз? — попита той.
— Ако питаш мен, не бих рискувал да разглеждам тези салони сам — отговори му Спаркс в момента, когато стъпваше на площадката на горния етаж. — Човек не знае на какво може да налети.
Той изчака Дойл да се присъедини към него. Стигнаха до едно разклонение на основния коридор, което тръгваше на зигзаг в двете посоки. Тук не бе по-светло, а чувството за опасност бе още по-осезаемо. Решиха да потеглят наляво, завиха на първия ъгъл и се изправиха пред дебела линия от някакво зърнесто вещество, преминаваща по цялата ширина на салона. Спаркс коленичи, наплюнчи пръст, допря го, подуши го и накрая го близна.
— Сол.
— Сол?
Спаркс утвърдително кимна. Прекрачиха през линията сол и продължиха по коридора. Стените между вратите бяха покрити с огледала и картини, но всички те бяха обърнати с лице към стената. Натъкнаха се на втора линия сол, минаха и през нея и завиха още веднъж. Тук коридорът се простираше напред в полумрака, докъдето им стигаха очите. Но някъде там в далечината се забелязваше движение: някакъв източник на светлина — изглежда, свещ — помръдваше. Бавно поеха нататък, за да могат очите им да свикнат, и не след дълго видяха лицето, което им бе описал Бари.
Мъжът седеше на трикрако столче. Едрото му тяло имаше формата на круша, беше едър и бледен, започваше да оплешивява, на средна възраст, очите му бяха хлътнали в орбитите. Облечен бе в изцапана с петна ливрея на иконом, на която копчетата или липсваха, или бяха закопчани накриво. Скрити сред гънките на многото плът, чертите на лицето му бяха някак размити и неопределени. Дебелата му шия се бе разстлала върху яка, посивяла от пот. Пред него имаше сребърен сервиз за четиридесет души, приборите бяха грижливо подредени по вид и големина. В месестите си ръце човекът държеше раздърпана кърпа и сосиера. Той търкаше с кърпата, топвайки я от време на време в купата с полирпаста и легена с вода в краката му на пода. Мърмореше нещо с мрачен дрезгав шепот.
— Агнешката плешка изисква три часа… два часа за пудинг с миди… трябва да намеря точилото — ножовете пак са се изтъпили… формички и тава за тестото за пудинга a la Parisiene… за бялата яребица в сос Мадейра…
Той не обърна никакво внимание на Спаркс и Дойл, които се приближиха и спряха край подредения върху пода сервиз.
— Крокети от заешко… телешко фрикандьо… обезкостена бекасина, напълнена с кайма…
— Здрасти — обади се Спаркс.
Мъжът застина, без да вдигне поглед, сякаш нещо му се бе причуло, после отхвърли мисълта като абсурдна и продължи да лъска.
— Тави за пъдпъдъците… кнедли с мая, пълнени с трюфели и пастет от гъши дроб…
— Този е от особено умните — прошепна Спаркс на Дойл. — Казах „Здрасти“.
Мъжът отново замръзна, после внимателно вдигна поглед към тях. Очите му се фокусираха с труд — той неколкократно примигна и примижа, сякаш гледката пред него бе прекалено много за едно обикновено поглеждане.