— Да, да, здрасти — добродушно потвърди Спаркс, вече с по-тих глас, разбрал, че е спечелил битката за вниманието на мъжа.
От очите на прислужника потекоха сълзи, тялото му се разтресе от дълбоки хълцания, които излизаха като че ли отвсякъде. Очите му се скриха под дебелите вежди и по тресящите се бузи потекоха ручейчета влага, която той не направи опит да скрие.
— Хайде, хайде, приятелю — опита се да го поокуражи Спаркс, хвърляйки загрижен поглед на Дойл, — не е възможно нещата да са чак толкова зле, нали?
Сосиерата подскачаше в ръцете на човека в такт с гръмоподобните му ридания. Ако центърът на тежестта му не бе разположен толкова ниско, той без никакво съмнение отдавна щеше да се е катурнал на пода.
— Добре де, я да видим какъв е проблемът — намеси се и Дойл, влизайки в добре познатата роля на утешител, седнал на леглото при болен пациент.
Но поредицата подсмърчания, въздишки и експлозивни хълцания продължаваше, докато човекът безуспешно се опитваше да овладее горещия порой, понесъл се в емоционалното му корито. Влажната му розова уста се свиваше и разпускаше като устата на пъстърва, изхвърлена в калта на брега.
— Аз… аз… аз… аз… — Безпомощното заекване бе единственото, което успяваше да изтръгне от себе си в кратките паузи между раздиращите го спазми.
— Всичко е наред. Не бързай, успокой се — успокояваше го Дойл с онзи тон, който може би би използвал, за да убеди вдовица да му разкаже за невралгията си на чаша бъзово вино.
— Аз… аз… — Мъжът пое дълбоко въздух, задържа го в гърдите си, борейки се с нажежените пари, които кръстосваха из безпомощното му тяло, докато накрая успяваха да стигнат до гърлото му — да, гледайки го, човек можеше да си представи процеса във всичките му подробности — и неочаквано го изхвърли от себе си, довършвайки: — Не съм готвачът!
Звукът на собствения му глас го шокира до такава степен, че той сви устни в изумено „О“.
— Ти не си готвачът — повтори му Спаркс, за да изчистят всяка възможност за съмнение.
Мъжът енергично разтърси глава, за да разсее възможните съмнения, а после изплашен, че може да бъде разбран неправилно, не по-малко енергично кимна, съпровождайки тези жестове със серия нечленоразделни изхърквания, изгрухтявания, измучавания и други животински звуци, ясно давайки да се разбере, че определено не се е съвзел до степен, позволяваща му да постигне толкова бързо нов връх на артикулацията.
— Да не би някой… да те е сбъркал с готвача? — попита озадачен Дойл.
Мъжът кимна с възможно най-нещастен вид и пак разтърси глава: провисналите му бузи се развяха като листа на лавандула.
— Искам да съм абсолютно сигурен, че ние всички говорим за едно и също — намеси се Спаркс и погледна съучастнически Дойл, — а именно, че вие, сър, в никакъв случай… не сте готвачът.
Рационалността в думите на Спаркс като че ли заби чеп в избитата канелка на нещастието на този човек, водните ефекти започнаха да намаляват. Тресящата се плът бавно се успокои. Той погледна в скута си и искрено се изненада като видя в огромните си ръце сосиерата… после бавно започна да я лъска отново, защото какво друго може да направи някой със сосиера в ръцете си?
— Как се казваш, добри човече? — тихо попита Спаркс.
— Ръскин, сър.
— Да разбирам ли, че ти работиш за този почтен дом, Ръскин? — продължи Спаркс.
— Аз съм икономът тук, сър. Отговарям за килера с провизии, съдовете и миялната — поясни Ръскин без следа от гордост. — Издигнах се дотук от помощник по подсушаването. Бях на четиринайсет години, когато дойдох в имението. Господарят и аз израснахме заедно… в известен смисъл.
— Защо лъскаш приборите точно сега, Ръскин? — запита Спаркс някак между другото.
— Трябва да се направи, нали така? — отговори спокойно Ръскин. — И няма кой друг да го свърши, не виждате ли?
— Вярно, дори и готвача го няма — съгласи се Спаркс, водейки човека към целта си.
— Няма го, сър. Много лош и ленив човек. Parisien — допълни той, разтегляйки гласните със съответната интонация и замълча, сякаш повече думи бяха излишни. След малко допълни: — Без никаква дисциплина. Все гледаше да изклинчи. Ако питате мен, той така и не разбра какво значи да си заработиш надницата, трудейки се цял ден. Добре се отървахме от него. Щастливо избавление от боклук като него, ако питате мен, сър.
— Значи си поел и готвенето — каза Спаркс и кимна на Дойл, че най-сетне започва да разбира причината за отчаянието на този човек.