— Точно така, сър. Менюто беше определено още преди седмици. Даже беше напечатано за гостите. — Той потупа джобовете си с мръсните си ръце. — Имах копие тук някъде.
— Няма значение, Ръскин — спря го Спаркс.
— Да, сър. Тържественият обяд щеше да бъде нещо изключително — продължи Ръскин с онзи нездрав блясък в очите, който Дойл свързваше с опасно лудите. Макар да не бе изключено тази замечтаност да се дължеше на видения за несъстоялия се обяд.
— Да разбирам ли, че има проблем с обяда? — поинтересува се Спаркс.
— В момента имаме малък проблем с окомплектовката на персонала, сър, а понеже и готвачът си замина, опасявам се, че ще ми бъде малко трудно да…
— Сготвиш обяда — помогна му услужливо Спаркс.
— Напълно вярно, сър. Възнамерявам да се захвана с готвенето веднага след като приключа с другите си задължения. Работата е много, а и приготвянето на подобен обяд изисква време, но аз помня менюто наизуст, в случай че възникнат недоразумения. — Ръскин говореше разсеяно и пребъркваше джобовете си. — Боже мой… Къде ли съм сложил часовника си?
— Девет без четвърт.
— Девет без четвърт. Девет без четвърт — повтори той часа, сякаш самата идея за измерване на времето му бе напълно чужда. — Гостите ще започнат да пристигат… о, може би и вие, джентълмени, сте тук заради обяда?
— Пристигнахме малко по-рано — обясни Спаркс, за да не го обезпокои.
— Значи сте първите… всъщност… добре дошли, добре дошли! Моля ви да ми простите, джентълмени, че не предложих да ви взема пътните чанти. — Объркан, Ръскин направи опит да надигне туловището си от столчето.
— Всичко е наред, Ръскин, моят камериер вече се оправи — спря го Спаркс.
— Сигурен ли сте? Но аз трябва да откарам каретата ви до конюшнята…
— Благодаря ти, Ръскин, вече се погрижиха и за това.
— Благодаря, сър. — Ръскин изостави опита си да стане. Беше някак отпуснат, кожата му бе придобила сив оттенък.
— Добре ли си? — попита Дойл.
— Смъртно съм уморен, сър. Наистина бих могъл да почина малко преди тържеството, само няколко минутки, но нали виждате — толкова много неща има за вършене — обясни Ръскин малко задъхано и попи с парцала избилата по челото му обилна пот. По веждата му остана черна следа от полирпастата.
— Много гости ли очаквате за новогодишната нощ, Ръскин? — попита Спаркс.
— Да, сър, към петдесетина. Галаприем. Господарят тази година просто се престара.
— Господарят е у дома, така ли?
— Да, сър — отговори Ръскин с уморена въздишка, а в ъгълчетата на очите му се появи влага. — Но не е на себе си. Сякаш са го подменили с друг човек. Вика ми през вратата. Отказва да си вземе закуската.
— Не би ли ни завел при него, Ръскин?
— Не мисля, че господарят би желал да бъде обезпокояван точно в този момент, сър. Напоследък не се чувства съвсем добре. Изобщо не е добре.
— Разбирам загрижеността ти, Ръскин. Но може би ще се успокоиш, ако дадем на доктор Дойл възможност да го прегледа.
— О, да не сте лекар, сър? — възкликна Ръскин, вдигна поглед и лицето му светна, сякаш изгря пълна луна.
— Да — отговори Дойл и вдигна лекарската си чанта като доказателство.
— Така че ако ни обясниш как да стигнем до стаите на господаря ти, ще те оставим да си довършиш работата — уточни Спаркс и спря повторния опит на Ръскин да се надигне: — Не, не е необходимо да съобщиш за пристигането ни, Ръскин. Убеден съм, че ще се оправим и сами… стаите са на този етаж, така ли?
— В другия край на коридора. Последната врата отдясно. Първо почукайте, ако обичате!
— Благодаря ти, Ръскин. Тези сребърни прибори са великолепни.
— Наистина ли, сър? — Ръскин бе разтворил очи в израз на трогателна благодарност.
— Уверен съм, че обядът ще пожъне пълен успех — завърши Спаркс, направи знак на Дойл да го последва и се отправи по коридора.
Дойл се позадържа.
— А за какво е стената, Ръскин? — попита той.
Ръскин го погледна и чертите на лицето му се извиха в изражение на пълна изненада:
— Каква стена, сър?
— Ами стената отвън.
— Не съм сигурен, че разбирам какво имате предвид, сър — извини се Ръскин и беше ясно, че въпреки желанието си да помогне, не може да направи нищо.
Спаркс направи жест на Дойл да изостави тази тема. Дойл кимна и внимателно тръгна през подредените на пода прибори. Когато мина покрай Ръскин, той видя, че устните му са напукани, а очите му горят като живи въглени. Той сложи ръка на челото на Ръскин и разбра, че организмът му изгаря от атака на треска. Ръскин го гледаше със сляпото обожание на любимо, но умиращо куче.