— Не се чувстваш много добре, Ръскин, нали така? — тихо попита Дойл.
— Не, сър. Не съм съвсем добре.
Дойл извади кърпичката си, топна я в легена с вода и внимателно избърса мръсотията от челото на Ръскин. По широкото му лице потекоха струйки, Ръскин изплези език, за да ги обере.
— Мисля, че ще бъде много разумно, ако отидеш в стаята си и малко си починеш.
— Но приготовленията, сър…
— Не се безпокой. Ще поговоря с господаря ти. Сигурен съм, че той сам ще разбере колко по-гладко ще мине обядът, ако си по-свеж.
— О, толкова съм уморен, сър — каза икономът, благодарен за отделеното му внимание. Ъгълчетата на устата му се бяха отпуснали, брадичката му потреперваше под напора на готовите да бликнат сълзи.
— Дай ми сега ръка, Ръскин. Нека ти помогна да станеш… ето така… още малко.
И напрягайки всички сили, Дойл успя да вдигне тази човешка развалина на крака. Ръскин се клатеше като кегла след докосване. Дойл се питаше колко ли време е седял този човек на столчето. Извади малко шишенце от джоба на жилетката си, каза на Ръскин да отвори ръката си и изсипа в шепата му четири хапчета.
— Изпий ги с малко вода, Ръскин. Ще ти помогнат наистина да си починеш. Обещай ми, че ще направиш както ти казвам!
— Обещавам — каза Ръскин с мрачното покорство на дете.
— Тръгвай тогава. — Дойл му подаде свещта и го потупа по рамото. Ризата му беше мокра и лепкава.
— Тръгвам — отекна Ръскин безрадостно.
Тежките му стъпки в коридора напомниха на Дойл за окования в краката слон, който бе видял веднъж в цирка. Щом Ръскин се скри от погледите им, Дойл и Спаркс се върнаха обратно по коридора, по който бяха дошли.
— В едно нещо можем да сме сигурни — заключи Спаркс. — Не Ръскин е изсякъл онази дупка в стената. Той не би могъл да се справи и с коричката на оризов пудинг.
— Мисля, че не е излизал от дома седмици наред. Най-верният слуга на господаря.
— В момента единственият слуга на господаря си. Някога тук е имало трийсет прислужници. А сега… не би могло да се каже, че атмосферата е особено оживена, нали?
Стигнаха до разклонението точно когато Бари се качваше по стълбите.
— Домът е напълно празен. Обкован с дъски отвътре — започна Бари. „Говори напълно по същество, за разлика от брат си“ — помисли Дойл. — В кухнята е хаос. Купища неизмити съдове.
— Дело на бедния Ръскин, без съмнение — отбеляза Спаркс.
— И две странни неща — продължи отчета си Бари. — Във всички коридори и по праговете е насипана сол…
— Да, а другото?…
— В кухненския килер намерих фалшива стена. Зад нея има врата…
— За къде?
— Не можах да я отворя без инструментите. Ако се съди по миризмата, води под стълбите.
— Към избата?
— Вече бях в избата. Не е към никаква изба. Освен това под нея духа странен вятър.
Изведнъж Спаркс силно се заинтересува.
— Донеси ни чантите от каретата, Бари. И… отвори онази врата!
Бари вдигна два пръста до козирката на шапката си и тръгна надолу по стълбите.
— Добре, щом сме на единно мнение, че Ръскин е бил през цялото време вътре, а и не би било по силите му да го стори, кой тогава е изсякъл дупката в стената? — запита Дойл, когато двамата продължиха по коридора.
— Трябва да е бил нашият покоен приятел от конюшнята — лакеят. Името му е Питър Фарли — отсъствал е по работа, трябвало е да докара тук четири коня от семейното имение в Шотландия — обясни Спаркс и подаде на Дойл сгънат лист.
— Какво е това? — попита Дойл, после разгъна листа и го зачете.
— Товарителница: списък на имената на конете, техните описания, анализ на здравословното им състояние. С подписа на Питър Фарли. Намерих я в джоба на палтото на мъртвеца, окачено в стаята на конярите. По някое време през последните няколко дни — надявам се следваш мисълта ми — Фарли се е върнал заедно с конете. Стената е била издигната, докато го е нямало. Съвсем очевидно е, че хората тук са били обладани от някаква лудост. Та той е водел със себе си четири породисти коня и е трябвало да се погрижи за тях след дългия път… а кой знае, може тук да го е очаквала жена му или дори семейството му. Налагало се е да проникне някак вътре.