— Затова е изсякъл онзи отвор, а не се е опитал да изкатери стената.
— Натрошеното стъкло е имало за цел да обезкуражи именно подобни опити. Освен това… припомни си размера на дупката.
— Достатъчно висока и широка, за да мине кон.
— Работил е бързо и се е трудил почти цял ден. Трябвало е да прибере конете на сигурно място: около дупката има голям брой дълбоки отпечатъци от копита.
— Нещо ги е подплашило. Нещо, което се е приближавало и те са го виждали.
— За нещастие на нашия смел коняр, отворът, който е изсякъл в стената, за да спаси конете, е станал причина за смъртта му.
— Откъде следва това?
— Помисли: дупката е изсечена, той отвежда конете в конюшнята, която намира изоставена, но иначе непроменена. Не посмява да влезе в сградата — не му е там мястото, той е обикновен човек и неговият свят е онзи обор. Щом господарят се е смахнал и е решил да си построи висока стена, е, това си е негова работа. Той прибира конете, подсушава им потта и ги нахранва. Прави си чай и си стопля малко баница с месо. В този момент чува нещо навън, нещо, което подплашва конете, така че той оставя вечерята си на масата и отива в обора, където е убит от нещо, проникнало тук през неговата дупка в стената.
— Горкият нещастник. Какво ли му се е случило?
Вече бяха стигнали до края на коридора и стояха пред вратата, която според Ръскин водеше към стаите на господаря. Подът в тази част на коридора бе плътно посипан със сол.
— Но какъв е смисълът от тази сол? Каква защита може да обезпечи тя и срещу кого? — чудеше се Спаркс.
Разнесе се силен трясък от счупване на някакви съдове, последван от гневен вик откъм стаята.
— Глупости! Тъпотии и дивотии! Ха!
Спаркс сложи пръст на устните си, молейки за тишина, и почука на вратата. Никакъв отговор, но шумът вътре стихна. Той почука пак.
— Наред ли е всичко, сър? — попита Спаркс, невероятно точно възпроизвеждайки гласа на Ръскин.
— Махай се! Върви си играй на влакчета!
— Извинете, сър — Спаркс продължаваше с изненадващата имитация, — но някои от гостите вече пристигнаха. Искат да ви видят.
— Гости ли? Гостите са пристигнали? — отекна гласът с равни дози недоверие и презрение.
— Да, сър, и обядът е готов. Време е да се поднесе, а нали знаете какво отвращение предизвиква у вас едно студено блюдо! — Ако си затвореше очите, Дойл никога не би допуснал, че дебелият нещастник не е наблизо.
Към вратата се приближиха нечии стъпки. Няколко резета щракнаха.
— Ако изобщо има нещо, което не понасям, тлъста гадино — гласът беше набрал височина и сила, — това е някой нескопосано да продължава да ме лъже! — Щракнаха още резета, последвани от няколко ключалки. — Няма никакъв прием, няма гости, няма и обяд и ако чуя още една дума от отвратителната ти уста за тази фантасмагория, със собствените си ръце ще извия свинския ти врат, ще сваря трупа ти и ще използвам лойта ти за коледни свещи!
Вратата се разтвори и пред тях се появи среден на ръст и телосложение мъж. Приятните му черти бяха обрамчени в ореол от диво разпръснати руси коси и брада, които явно отдавна не бяха помирисвали гребен или четка за коса. Веждите му отскочиха удивено нагоре. Очите му бяха изпъкнали, пъстри и светли. Носът беше ястребов. Беше поне на четиридесет години, но чертите на младежкото му лице бяха запазили мекота, дължаща се не толкова на аристократично възпитание, колкото на упоритото нежелание да се приеме житейският опит. Беше облечен в халат от черна коприна, под който се виждаше риза. Обут бе в клин за яздене и носеше особени ботуши с коркова подметка. И най-важното — държеше в ръце ловджийска двуцевка, цевта на която се намираше на педя от лицата им.
Никой не помръдваше.
— Лорд Никълсън, предполагам — проговори накрая Спаркс вежливо и сдържано като мисионер на повикване.
— Ти не си Ръскин — убедено каза Никълсън и явно неспособен да се сдържи при произнасянето на противното му име, уточни: — Този дръвник.
— Барон Еверет Гаскойн-Пуж — каза Спаркс с интонацията на заклет денди и извади новогодишната покана със сардонично безразличие. — Разбрах, че си отменил приема, стари приятелю, но моята покана по някакъв начин се е промъкнала през мрежата.
— Така ли? Много странно. Но… няма значение, влезте, влезте! Очарован съм! — възкликна Никълсън, превръщайки се в преливащ от щастие домакин.
— Чантите, Гомперц — отсече Спаркс, без да се обръща към Дойл, който със сепване осъзна, че от него се очаква да се впише в натрапената му роля.