— Веднага, сър — отговори Дойл.
Той вкара своята чанта — тя бе единствената, която носеха със себе си — през вратата, а Никълсън бързо затвори и залости с резетата. Имаше поне шест и той се погрижи за всичките.
— Вече бях изоставил всякаква надежда, нали разбирате — каза жизнено Никълсън и разтърси енергично ръката на Спаркс. — Не очаквах, че ще дойде някой. Постарах се да забравя за това. Така че удоволствието, което ми доставяте, е напълно изненадващо.
„Ако изобщо някога има индивид, който по-отчаяно да се нуждае от компанията на себеподобни — помисли си Дойл — надявам се никога да не го срещна.“ Високомерният гняв на лорд Чарлз Стюарт Никълсън по отношение на прискърбно себеотрицателния му слуга веднага бе събудил неприязънта на Дойл към него.
Намираха се в стая с висок таван, в която благодарение на спуснатите тежки завеси на прозорците и средновековната мебелировка цареше мрачна атмосфера, пропита с миризма на урина и пот, предизвикана от изживян страх. Подът беше посипан с натрошени чаши и чинии, както и с остатъци от храна: кокали, трохи от сладкиши. Над слабия огън в камината висяха саби и кинжали в компанията на покрита със сажди и очукана ризница.
Никълсън трескаво търкаше ръце.
— Малко бренди? — предложи той, като свали запушалката на кристалната гарафа и щедро наля в две чаши, без да чака отговор. — Защото аз ще пийна. — И той отпи голяма глътка и доля чашата си, преди да е подал втората на Спаркс. — Наздраве!
— Благодаря — промърмори Спаркс незаинтересовано и се настани по-удобно в едно от креслата пред камината.
— Защо не изпратим вашия човек долу? — каза Никълсън, отпусна се срещу Спаркс и отпи жадно от чашата. — Сигурен съм, че некадърникът Ръскин има нужда от малко помощ.
— Не — отговори Спаркс с точната доза властност. — Може да имам нужда от него.
— Отлично — съгласи се Никълсън, отстъпвайки пред по-висшия ранг, който подсказваше индиферентността на Спаркс. — Кажете ми, как мина пътуването ви?
— Уморително.
Никълсън кимна като кукла на конци. Седеше на ръба на креслото, очите му бяха широко разтворени в израз на ентусиазъм, какъвто не изпитваше. Отново отпи и избърса влажните си устни с ръкава.
— Ето че дойде и Нова година, а?
— Хм — неопределено отговори Спаркс, апатично оглеждайки стаята.
— Видяхте ли ботушите ми? — Никълсън вдигна полите на халата си като кокетка, повдигна крак и го завъртя. — С подметка от корк. Не провежда електричество. Три чифта чорапи. Не, сър. Аз няма да умра от електрически ток. Дори и да кара влаковете да вървят по-бързо. Ха!
Спаркс показа с поведението си, че на тази забележка не може да се отговори. Никълсън най-сетне се отпусна в креслото си като човек, който се е изчерпал на идеи и вече няма какво да предложи. И изведнъж в пристъп на гостоприемство скочи, хвърли се към перваза над камината, сграбчи една червена лакирана кутия с ориенталски орнаменти, изтича обратно към Спаркс, захилен като побъркана маймуна, и с елегантен жест я отвори.
— Ще запалите ли, бароне?
— Спаркс избра с кисела физиономия една пура, сякаш беше развалена херинга, и я задържа пред лицето си. Никълсън трескаво пребърка джобовете на халата си, накрая намери кибрит, драсна клечка и я поднесе на Спаркс. Той вдъхна, изпусна кълбо дим и деликатно завъртя пурата с пръсти, за да изравни огънчето на запаления край.
— От Тринидад — поясни Никълсън, като запали една и за себе си и седна отново. — Баща ми имаше там плантация. Очакваше аз да се грижа за това проклето място. Можете ли да си представите? Ха!
— Там е отвратително горещо — промърмори Спаркс с престорено съчувствие.
— Отвратително горещо — съгласи се с ентусиазъм събеседникът му. — Отвратително горещо, а крадливите негри могат да ти смъкнат и последната дреха. Гадни прости нещастници, които миришат, пеят по нощите, а черните им лица се потят. Но… мога ли да отбележа нещо? Възхитителни жени. Въз-хи-ти-тел-ни!
— Така ли?
— Покварени, разбира се, та макар всяка от тях да ходи с по едно катраненочерно бебе, увиснало на врата й като малък макак в зоологическата градина. Но готови мигновено да свалят гащите си на улицата за дребните монети в джоба на жилетката ти — разказваше Никълсън и гласът му беше станал дрезгав от похотливост. — Човек може да се повесели там, знам това много добре, може да опита крехко черно месце и… да се наслади на тропическото великолепие, ето това е. Ха! — Той прекара ръка през чатала си и си наля нова чашка бренди. — Ех, как бих поспортувал сега, как бих искал да доставя малко удоволствие на малкия Чарлз… Наистина идва момент, в който не те е грижа какво точно ще падне под ножа, нали? — И той многозначително намигна на Спаркс.