Мисълта, че съпруга на този човек е не коя да е, а самата лейди Никълсън и че изтънчената й деликатност е била подложена на грубиянството на този тъпоумен бабуин, изпълни цялото същество на Дойл с възмущение. И въпреки че този оглупял пройдоха бе преследван по петите от някакъв неописуем ужас, Дойл бе готов да вдигне ръжена и сам да свърши работата.
— Как е баща ви, сър? — попита неочаквано Спаркс с тон, изчистен дори от намек за реакция или преценка.
— Все още е жив! — отвърна Никълсън, сякаш това беше възможно най-смешното нещо. — Ха! Вкопчил се е в живота, клетият мръсник! Не иска да остави титлата си на младия Чарлз, който живее от трохи, хванал се за кесията на баща си… и не мислете, че този начин на живот му харесва! А също така не се заблуждавайте, че нощем, когато Ангелът на смъртта обикаля над нас, сърцето на стареца трепва от съжаление, че аз с мъка свързвам двата края и едва намирам как да поддържам този дом. Ха! Във вените му тече ненавист. Смахнат нещастник! Ненавист, леденостудена вода и конска пикоч, а той още не е умрял. — В пароксизма на гнева си Никълсън запрати чашата си в камината, излетя от креслото, скочи няколко пъти така, че коленете му стигаха на нивото на раменете, и се разкрещя несвързано.
Дойл и Спаркс размениха погледи на хора, които добре съзнават колко опасно луд е човекът пред тях. Изведнъж, също така внезапно както беше избухнал, Никълсън излезе от обхваналия го пристъп, отправи се към перваза за нова чаша и спокойно я напълни, без да спира да подсвирква мотива на хоровото изпълнение от последната оперета на Гилбърт и Съливан10.
— А как е жена ви? — попита Спаркс.
Никълсън спря да тананика, но остана обърнат с гръб.
— Лейди Никълсън. Как е тя?
— Съпругата ми — студено изрече Никълсън.
— Да, за нея говоря. Видях я неотдавна в Лондон.
— Видели сте я?
— Да. Изглеждаше не особено добре.
— Не особено добре.
— Съвсем не беше добре. Цветът на лицето й не ми хареса.
„Накъде бие?“ — зачуди се Дойл.
— Цветът на лицето й не ви хареса — все така механично повтори Никълсън. Стоеше, без да се обръща. Беше бръкнал в джоба на халата си.
— Не ми хареса или още по-точно, беше крайно нездрав, ако питате мен. Може би се е безпокояла за сина ви. Как всъщност е той? — В гласа на Спаркс се долавяше нескривана враждебност.
— Синът ми.
— Ама не ви ли е научил баща ви да отговаряте както трябва на вежливо зададени въпроси, че повтаряте като папагал думите ми? — засмя се Спаркс.
Никълсън се обърна с лице към него. Държеше револвер. Устните му бяха извити в злобна усмивка.
— Кой сте вие? — попита той.
— Значи няма да ми отговорите…
— Тя ви е изпратила, така ли?
— Вие сте побъркан.
— Жена ми ви е изпратила… любовник сте й, така ли? Тази мръсна курва…
— Моля ви, внимавайте какво говорите…
— Спал си с нея, нали, не се опитвай да отричаш…
— Я свали револвера, глупаво момче! — извика Спаркс, без да помръдва дори мускул, но в гласа му иззвънтя непоколебима властност. — Свали го моментално!
Никълсън замръзна като куче, долавящо тона на свирка извън обхвата на човешкия слух. Изкривената му усмивка се стопи и под нея се показа безутешната маска на мразено дете. Той отпусна револвера.
— Сега, млади човече, отговори ми каквото те попитах — заповяда Спаркс.
— Съжалявам — измънка Никълсън.
Спаркс рязко стана, дръпна със светкавично движение оръжието от ръката на Никълсън и му заши два шамара. Никълсън се свлече на колене и се разплака като бебе. Спаркс извади патроните от револвера, прибра ги в джоба си и хвърли оръжието на пода. После сграбчи Никълсън за реверите на халата и безцеремонно го вдигна на крака.
— Ако още веднъж се осмелиш да ми отговориш непочтително — каза той, подчертавайки всяка от думите си, — или ако си позволиш неуместна забележка по отношение на жена си, или си позволиш да се погавриш с каквото и да е в мое присъствие, ще бъдеш сурово наказан. Ясен ли съм, момчето ми?
— Не можете да ми говорите по този начин! — изхленчи Никълсън.
10
Сър Уилям Гилбърт и сър Артър Съливан — композитори на множество оперети („Пиратите на Пензанс“, „Микадо“ и др.) от втората половина на миналия век. — Б.пр.