Спаркс го бутна назад в креслото и той падна в него и ахна от изненада. Почервенелите му очи не можеха да се откъснат от Спаркс, който бе взел бастуна си и бавно се приближаваше.
— Ти си едно лошо и злобно дете…
— Не съм!
— Подай ми ръцете си, Чарлз.
— Не можете да ме накарате…
— Веднага ми ги подай.
С несвързан хленч Чарлз подаде треперещите си ръце, обърнати с дланите нагоре.
— Какво наказание заслужава нашето непослушно момче, Гомперц? — попита Спаркс, огъвайки бастуна в ръце.
— Аз бих му дал още една възможност да се опита да ви бъде в помощ, сър, преди да наложите каквото и да е наказание — отвърна Дойл, без да се старае да скрива отвращението си от пълната деградация на Никълсън.
— Добре. Чу ли какво каза Гомперц, Никълсън? Той предлага да проявя милост. Мислиш ли, че това е добра идея?
— Д-даа, сър.
Спаркс нанесе силен удар по протегнатите длани. Никълсън изви.
— Къде е жена ти?
— Не знам…
Спаркс удари втори път.
— Ааа! Лондон… мисля, в Лондон. Не съм я виждал от три месеца.
— Къде е синът ти?
— Тя го взе със себе си. — Никълсън вече открито плачеше и по лицето му се стичаха сълзи и сополи.
— Виждал ли си сина си оттогава?
— Не, кълна се, не!
— Защо вдигна стената, Чарли?
— Заради нея.
— Заради жена ти?
— Да.
— Построил си я, след като е заминала, така ли?
Никълсън безмълвно кимна.
— Защо? — Спаркс вдигна бастуна.
— Защото се страхувах от нея.
Тънката пръчка отново се стовари върху дланите на Никълсън.
— Ти наистина си бил много упорито момче. Защо те е страх от жена ти, Чарли?
— Страх ме е… защото тя е поклонник на Сатаната.
— Страх те е от нея, защото тя е поклонник на Сатаната?
— Тя е поклонник на Сатаната и общува с демони. — Спаркс го удари с все сила през дланите. — Истина е, истина е. Кълна се, че е истина… — Никълсън се разрида. Способността му да издържи поетата линия на защита напълно се бе провалила. Дойл виждаше, че Спаркс съзнава това — той се бе навел над Никълсън и гласът му се забиваше в него като бургия.
— Какво е направила жена ти, та толкова много се страхуваш от нея?
— Тя прави така, че тук идват лоши неща.
— Какви лоши неща, Чарли?
— Неща, които идват нощем.
— Затова ли издигна стената, Чарли? За да задържиш лошите неща навън?
— Да.
— И затова ли е солта?
— Да, да. Тя им причинява болка.
— И какви са тези неща?
— Не знам, не съм ги виждал…
— Но си ги чувал, нали, чувал си ги нощем?
— Да… Моля ви не ми бийте повече, умолявам ви! — простена Никълсън, опитвайки се да прегърне ботуша на Спаркс.
— Миналата година си продал от земята си, Чарли. Не малко, дори доста, помниш ли? — попита Спаркс и го ритна настрани. — Отговори ми!
— Не си спомням…
— Чуй ме: продал си земя на север, която ти е била прехвърлена, а преди е принадлежала на твоето семейство. Продал си я на един човек — генерал Дръмънд.
— Генералът! — Никълсън вдигна поглед: глупав, но едновременно с това благодарен. Бе чул нещо познато.
— Спомни ли си, Чарли? Помниш ли генерала?
— Генералът дойде тук. Заедно с жена ми.
— Генералът е приятел на жена ти, така ли?
— Да, да, те са много добри приятели. Генералът е много добър човек… носи ми сладкиши. Веднъж ми подари пони. На петна. Кръстих го Уелингтън. — Никълсън оживено бърбореше, връщайки се все по-назад в детството си. Онова, което го бе крепяло възрастен по време на обсадата на Топинг, сега бързо се изпаряваше пред очите им.
— Накарал те е да подпишеш някои неща, нали, Чарли — говоря за последното идване на генерала тук. Юридически документи. Листове хартия.
— Да, бяха много, много документи. Казаха ми, че трябва да ги подпиша или ще ми вземат понито — обясни той и отново се разплака.
— И веднага щом подписа документите, жена ти те напусна, нали? Заминала е с генерала?
— Да, сър.
— И е взела и сина ти с нея?
— Д-да, сър.
— От колко време бяхте женени?
— Четири години.
— Живя ли тя през цялото време тук с теб в Топинг?
— Не. Идваше и си тръгваше.
— Къде е отивала?
— Не ми казваше.
— С какво се е занимавала жена ти, преди да се ожениш за нея?