— Така е с всички жени.
В този момент Бари най-сетне се справи с ключалката и отвори вратата. Отдолу нахлу усоен въздух, стар като самото време и застоял, като че ли е бил затворен в гроб. Спаркс тръгна напред и се спусна няколко стъпала. Те бяха високи, грубо изсечени в земята и плъзгави от покрилия ги мъх. Светлината от кухнята проникваше съвсем слабо и няколко крачки по-нататък стълбището изчезваше в стигийски мрак.
— Тук има фенер — каза Бари и свали маслена лампа от една кука на голата стена. Драсна кибритена клечка и я опря до фитила. Бледата жълтеникава светлина можеше да разкъса подземния мрак само непосредствено около тях.
Спаркс взе фенера и продължи надолу.
— Внимавайте къде стъпвате — предупреди той спътниците си. — Хлъзгаво е като ледена пързалка.
— Шефе, защо не дръпнеш онази дръжка? — обърна се Бари към Дойл.
Дойл послушно дръпна дръжката. Фалшивата стена започна бавно да се спуска, напълно скривайки входа за подземието.
— А сега и вратата, ако обичаш — посъветва го Бари.
Дойл затвори и вратата и я залости с окуражаващо солидния метален лост, подпрян на стената близо с нея. Сега вече им оставаше само пътят надолу. Стълбището изглеждаше безкрайно. Стъпките им глухо отекваха. След малко пръстта се смени със скала, стените се раздалечиха — от двете им страни мракът се спускаше като стена, която изчезваше незнайно до каква дълбочина. Мъждукащата светлина на лампата само загатваше за необятността на подземната пещера, в която бяха попаднали. Вятърът около тях свистеше и виеше. От време на време дочуваха невидими плъхове да цвъркат и изшумоляват, разбягвайки се пред стъпките им.
— Какво е това място? — попита Дойл просто така.
— Единствената следа от човешка ръка бяха стъпалата в самото начало — каза Спаркс. — Мисля, че става дума за естествено образувание, върху което е построено имението Топинг. Може би е морска пещера.
— Ние сме поне на петнайсет мили от брега.
— Благодаря ти, Бари. Тогава е издълбана от подземна река.
— Не чувам да тече вода — възрази скептично Бари.
— Това едва ли означава, че някога не е текла, нали?
— Не — съгласи се Бари, но по тона му личеше, че гледа на тази възможност като на доста невероятна.
— А може лейди Никълсън да я е изкопала, за да общува със Сатаната при пълнолуние — намигна Спаркс на Дойл.
„Как може този човек да се шегува с такива неща? — удиви се Дойл. — И то точно сега!“
— Дали ще ни последват и тук? — попита той.
— Ще им трябва малко време да открият фалшивата стена.
— Освен ако Никълсън не я издаде веднага.
— Той едва си спомня собственото си име.
В същия момент краката им стъпиха на равно място. Спряха, за да разберат къде са стигнали. Пещерата около тях създаваше впечатление, че се намират в тъмна изоставена катедрала.
— От време на време вятърът духа доста силно — обади се Бари и подуши въздуха.
— Това опростява нещата: ще го следваме, за да ни отведе до изхода.
Напуснаха стълбището и навлязоха в сърцето на пещерата. Всяка стъпка вдигаше малко облаче прах. Във въздушните потоци над тях се дочуваше пърхането на малки криле, някакви създания акробатично се стрелваха в малката сфера изкуствена светлина.
— Прилепи — каза Спаркс, с което накара Дойл да прихване шапката си. — Не се безпокой, Дойл, те се оправят в тази тъмнина доста по-добре от нас…
Нещо силно издрънча — Спаркс се удари в някакво препятствие и изпусна фенера. Мракът плътно ги обгърна отвсякъде.
— Дяволите да го вземат!
— Смяташ ли, че се въртят наоколо?
Въпреки обстоятелствата Дойл започваше да се наслаждава на мрачния хумор на Бари.
— Тихо! Помогни ми да намеря фенера.
Дойл разпери ръце и ги сложи върху предмета, в който се беше ударил Спаркс: беше кръгъл, студен и гладък, ръбовете му бяха обработени с машина. Изглеждаше масивен. Дойл се досети какво има пред тях, но без светлина не можеше да е съвсем сигурен.
— Мисля, че си го счупил.
— Мислиш, така ли?
— Ами да, ако съдя по малките парчета, които напипвам. Искаш ли да запаля свещта, която нося в джоба си?
— Да, Бари, ще съм ти много задължен.
В секундата, в която Бари драсна клечката кибрит, Дойл осъзна на какво се бяха натъкнали.
— Мили боже! Знаете ли какво е това?
— Какво има сега, Бари?
— Изпуснах свещта… Докторът ме стресна като извика!