— Кой е той, Джек? — тихо попита Дойл. — Онзи мъж в черните одежди. Познаваш го, нали?
— Брат ми — отговори Спаркс.
11.
Възмездие
Склонът, по който пътуваха, бавно се спускаше и не след дълго продължиха все така на югоизток успоредно на реката. Скоро излязоха на крайбрежната равнина. Въпреки че не отслабиха нито за миг внимание, никой от тримата не забеляза някакви следи от преследвачи и изобщо каквато и да било индикация врагът им да е забелязал, че са му се изплъзнали. Малко след като излязоха на равен терен, линията, по която се движеха, пресече друга, водеща на изток. По заповед на Спаркс Бари спря, скочи от кабината и премести стрелката, така че да продължат в посока, отдалечаваща ги от реката. Отново набраха скорост. Съблечени по ризи, Дойл и Спаркс прехвърляха с лопати въглища от тендера в желязната вагонетка и я избутваха с рамо до пещта. И въпреки брулещия ги студен вятър, скоро бяха плувнали в пот. Огънят бумтеше с все сила, парата беше с максимално налягане, клапата бе отворена докрай и те изтръгваха от железния си кон цялата мощ, която той можеше да им даде.
Спаркс не продума нито дума повече за брат си. Беше изпаднал в едно от онези състояния на пълна отчужденост, които не предразполагаха към задаване на въпроси. Тежкият, почти непосилен труд не им позволяваше да мислят за нищо друго. Бари управляваше като опитен машинист, вземаше завоите на ръба на обръщането, не намаляваше, когато на релсите се появеше някое загубило се домашно животно, и използваше единствено свирката и силата на волята си, като си помагаше с диви крясъци, за да прогони нещастните създания от релсите. Не един и двама началник-гари изскочиха смаяни, докато композицията им се пронасяше с рев и грохот край тях, а Бари само им махваше с ръка и предизвикателно докосваше шапката си. В очите на тези хора те без съмнение представляваха едно излязло от разписанието чудовище, застрашаващо да помете методичната подреденост на техния жп свят. Бари демонстрираше удивително добри познания за цялата плетеница от релси, опасващи графствата Кент и Съсекс, и не пропускаше нито една възможност да се прехвърлят от първостепенни на по-рядко използваните второстепенни товарни пътища. В един момент те поеха по линия, успоредна на друга, понесоха се по нея и настигнаха пътническия влак, превозващ новогодишните пътници от Дувър за Лондон. Бари заудря машината досущ като жокей, излязъл на финалната права на голямо конно състезание, заподскача, зави, размаха ръце и захвърля шапката си във въздуха, когато се пронесоха покрай смаяния машинист, оказал се в ролята на неволен съперник. Луда глава, най-чиста проба луда глава.
Доста преди да се стъмни Бари намали ход по необходимост, защото навлязоха в лабиринта от стрелки, глухи линии за извършване на маневри, отбивки и завои, задръстващи артериите на всеки основен път към Лондон. Целият аванс, който бяха натрупали по време на дивото препускане през провинцията, се стопи в тези последни няколко мили. Когато накрая спряха на едно отклонение, извело ги недалеч от дома на някакъв познат на Спаркс в Батърси, нощта вече беше паднала. Бари остана да се погрижи за влака, а Спаркс и Дойл отидоха до близкия оживен булевард и наеха файтон. Спаркс даде на кочияша адрес на другия бряг на реката, някъде на Странд.
— Къде отиваме, Джек? — попита Дойл. — Онези хора изглеждат напълно способни да ме намерят навсякъде.
— Те бяха в състояние да предвидят ходовете ни, които до момента бяха необходими и елементарно предсказуеми. Сега започваме нова игра. Най-сигурното скривалище на този свят е сред тълпата, а в Лондон има повече убежища, отколкото и най-добрата хрътка би могла да надуши за цял живот — обясни Спаркс, като бършеше с носната си кърпичка въглищния прах по лицето си. — Хей, Дойл, трябва да се видиш — черен си като асо пика.
— Ще ти бъда признателен, ако от сега нататък се консултираш с мен относно нашите планове, Джек — каза Дойл и неуспешно се опита да изтрие мръсотията от лицето си с ръкав. — Лаская се от мисълта, че от време на време ще родя някоя мисъл или мнение, което би могло да се отрази позитивно върху съвместните ни усилия.
Спаркс го погледна с развеселена доброжелателност, която скри под маската на сериозността, преди Дойл да успее да се обиди.
— Мисля, че последното не подлежи на спор. Трудностите, които преодоляхме последните няколко дни, биха разкиснали повечето хора до неузнаваемост.