— Огледът на дома на Дръмънд ти е показал, че той не се е върнал, откакто посетихме къщата му, преди да заминем на север — два дни преди Коледа. Открил си лондонския адрес на лорд и лейди Никълсън: уединена двуетажна къща в Хампстед Хийт, иззидана с жълти тухли — къща, също толкова празна, колкото къщата на генерала, когато си отишъл там. Преди по-малко от час си се срещнал с Бари в любимото ви свърталище — „Елифант енд Каел“, където той ти е разказал за последните ни преживелици, докато сте пили две пинти пиво и сте яли… овчарска баница.
Лари поклати глава и широко се усмихна на Дойл:
— Видяхте ли? Обожавам, когато го прави.
— Хайде, Лари, кажи ми справих ли се добре.
— Във всичко, сър, само че не беше овчарска баница — тази нощ си хапнах с бъбреци.
— Разбира се, с бъбреци — нали е празнична нощ, решил си да се поразпуснеш — каза Спаркс, започна да се облича и тихо подхвърли на Дойл: — Трохите по палтото му.
— И мазното петно на шалчето му — посочи Дойл. Искаше да покаже, че е на обичайното си ниво. — Да не говорим за лесно доловимата миризма на евтина бира и остър тютюн, така характерни за някои места.
— Дево Марийо и Йосифе, само не и вие, сър!
— Продължавай, Дойл, разкажи му как стигнах до тези изводи.
Дойл огледа на свой ред недоверчивия Лари.
— Основната задача, с която си се върнал в Лондон, е била да определиш къде се намира генерал Дръмънд. Ако беше в града, съмнявам се, че щеше да имаш време да пиете по едно с брат си, а още по-малко щеше да успееш да намериш и да ни донесеш чисти дрехи. Така че бързината, с която си намерил отговора по този въпрос, ти е дал възможност да се захванеш с другото: не е нужна голяма съобразителност, за да се досетим, че си се захванал да търсиш лондонския дом на Никълсънови. По коленете и лактите ти е полепнал жълтеникав прах, но отсъствието на следи от протриване и скъсване доказва, че не се е налагало да правиш резки движения, а следователно двуетажният дом от жълтеникави тухли, който си посетил, по който си се катерил и в който несъмнено си влязъл, е бил празен. Лесно забележимата червеникава глина, полепнала по ръбовете и подметките на ботушите ти е особено характерна за хълмовете из Хампстед Хийт. Между другото „Елифант енд Каел“ е и моето любимо заведение, където съм изял много, много баница с бъбреци.
— Отлично, Дойл!
— Дявол… да… ме… вземе! — прошепна Лари, свали шапка в знак на уважение и поклати недоверчиво глава.
— Лари загуби дар слово и се налага да съобщим това във вестниците — подобно събитие се случва по-рядко от пълно слънчево затъмнение — изкоментира Спаркс.
— Аз си мислех, че ние с Бари сме единствените двама близнаци в този бизнес — обади се най-сетне Лари, който явно си възвръщаше способността да говори. — А ето ги двете половини на желъда, Рем и Ромул, езито и турата на една и съща монета. О, сър, колко добре постъпихме, че ви привлякохме на наша страна! — Гласът му звучеше напълно откровено.
— Благодаря ти, Лари, приемам думите ти като много висока похвала — отговори Дойл.
— Боже, какви старомодни сантименталисти имам край себе си — промърмори така, че да го чуят, Спаркс, оправяйки възела на папионката си.
Лари и Дойл се разделиха малко засрамени и Дойл се захвана с тоалета си, а Лари се зае да почисти трохите по палтото си.
— Лари, как стои въпросът с нашата вечеря?
— Девет и трийсет в „Крайтириън“: миди, изпечени в черупката си, варени раци, бутилка уиски — това ви очаква.
Не след дълго свършиха с приготовленията за жадуваното събитие и точно в девет и половина се появиха на входа на „Крайтириън“ — реномирано заведение малко по-надолу по Странд. Елегантните им костюми ги правеха неразличими от останалата част от прииждащата тълпа. Те бяха най-добрата възможна маскировка за тази лондонска нощ. Колко пъти студентът по медицина Дойл бе притискал нос във витрините, разглеждайки аристократите в естествената им среда с любопитството и завистта на презиращ ги антрополог, но никога преди тази нощ не бе имал шанса да прекрачи прага на едно от местата, които обитаваха тези редки екземпляри.
Спаркс бе добре познат на салонния управител. Край масата ги чакаше кофичка охладено шампанско и цяла рота зорко следящи всеки техен жест сервитьори дебнеха чашите им да не останат и за миг празни. Мазният управител лично ги приветства от името на заведението и от тук нататък върху тях буквално се изсипа порой от божествени деликатеси, всеки от които пълнеше устата със слюнка и можеше да предизвика подагра. Дойл просто нямаше време да каже дума между последователните всмуквания и отхапвания и се отдаде на пиршеството със самоотвержеността на истински гуляйджия. Парите на шампанското обгърнаха зловещата сянка, надвиснала над тях през последните дни, и мехурчетата му сякаш я отнесоха в забвение. Салонът около тях изглеждаше подвижен, весел и пълен със светлина, жените излъчваха прелестта си като истински атинянки, а мъжете сякаш бяха превъплъщение на херкулесовия идеал. Какво чудесно място! Какъв невероятен глад, каква динамична човешка раса! Чак след превъзходното фламбе от череши и разбити белтъци и още по-точно, след като пред него се материализира изневиделица ваниленият сладолед, едва тогава безтегловният балон на Дойловото върховно удоволствие започна бавно да се спуска в кръга на собственото му полезрение. Вечерята още не беше приключила, макар той да я възприемаше вече като сън. Нещо му казваше, че в мига, в който дискусията им, а до момента тя се развиваше безгрижно като проповед в понеделник, се насочеше към живота, който обграждаше този Олимп, щеше да се появи и сметката, която им предстоеше да платят… и то по повече от един начин.