Най-сетне сервитьорите разчистиха масата. Спаркс запали пура и затопли брендито си на свещ.
— Та… — започна той, вкарвайки нещата обратно в обичайния им ред, — … стана дума за брат ми.
Дойл не бе очаквал от него да започне с тази коз карта, но беше готов да приеме откровеността на този човек, винаги когато той му я предложеше. Затова кимна, скривайки нетърпението си, и се постара да фокусира мислите си, въртейки замислено чашата с ароматен Бенедиктин.
— Питам се дали и ти намираш като мен за обезпокоителен факта, че по същество надеждата на човека е окачена непосредствено върху концепцията ни за развитие на обществото? — поинтересува се Спаркс.
Тонът му беше открит и подканващ към разговор и беше далеч от всякаква реторичност. На Дойл му се бе налагало да изтърпява още по-заобиколни подходи към дадена тема с далеч по-малко основания някога да се стигне до същността на нещата, така че сега просто реши да изчака и да види как тази привидно несвързана с брата на Спаркс фраза ще постави началото на разказа за него.
— Да, Джек, и аз се безпокоя — отговори Дойл, влизайки в отредената му роля. — Ето, оглеждам се в този разкошен салон, размишлявам за удоволствието, което изживях тук, мисля си за тези чудесни, красиви хора край нас, не мога да забравя великолепната вечеря и се изкушавам да кажа, че… че това е най-доброто, което цивилизацията може да ни предложи: върхът на образованието, на научните постижения, на социалната еволюция… Но съзнавам, че подобно задоволство е временно. Просто една илюзия. Разбирам колко малка извадка представляват хората край нас от населението на света. Знам, че докато ние тук се опияняваме от собствената си изтънченост, на един хвърлей камък оттук има истинско царство на човешкото страдание и нещастие — по-ужасно от всичко познато досега. Което ме принуждава да се запитам: щом толкова много са тези, които кретат след нас, има ли някакъв смисъл в нашите достижения? И каква е ползата от собственото ни минаване през този живот? Какви дарове ще остави нашата епоха на следващото поколение, ако изобщо остави някаква следа?
— Не ние трябва да отговаряме на този въпрос — прекъсна размишленията му Спаркс. — Точно следващите поколения ще решат имали ли сме някакъв принос. Пак те ще отредят мястото на всяка предходна епоха. И дали тя ще остане запомнена по онова, което хората са сътворили с ръцете си, или с другото, което са измислили с главите си. От времето на кралица Елизабет е останала поезия, която ни говори, защото споделяме един и същи език. Египтяните са построили пирамидите, но знаем ли какви са били скритите им помисли? Дали великите им открития вече не са завинаги загубени? Кой знае, може би отговорът на твоя въпрос е много прост: има смисъл онова, което оцелее през времето.
— Но кое е по-важно? По паметниците, мостовете и жп гарите ни ли ще се оценява нашата епоха, или по науката и изкуството?
— Нашите увеличаващи се познания в областта на медицината определено имат известен принос в удължаването на човешкия живот — каза Спаркс.
— Да, но условията, наложени от нашия просперитет, са направили необходими някои от тези открития. В никакъв случай не бих искал да поставям под съмнение факта, че удобствата в живота на някои — добре, нека бъдат мнозина — се дължат до голяма степен на предмети, които сме се научили да произвеждаме масово. Но нека поставим на другото блюдо на везните тяхната цена — онова, което съпътства индустриализацията: нечовешките условия на труд, замърсяването на земята ни, отровения въздух. Без прогреса в медицината много от нас просто не биха преживели подобен „просперитет“. А какво да кажем за много хора от по-низшите класи, които наистина оцеляват, дори живеят по-дълго, но какъв е смисълът от всичко това, ако животът им е лишен от радост, от нежност, от време да се насладят на продуктите от своя труд?