Даниел се насочи към левия, който гледаше към предния двор.
Ключът изщрака, пантите изскърцаха. Издадоха странен, мелодичен звук. Първите две ноти от „Знаме, осеяно със звезди“.
Влязоха в тъмния апартамент и Даниел затвори и заключи два пъти вратата. Включи лампите.
Габриела остави новата раница, в която беше спортният ѝ сак, на очуканата масичка в дневната. Той сложи вещите си наблизо и се настани тежко на един твърд стол до масата в къта за хранене. Влезе в интернет през айпада си, а тя отиде при прозореца, гледащ към двора и задънената уличка.
В стаята се усещаше особена миризма. Напомняше на Габриела за погребална агенция. На застояли химикали — въпреки че тук бяха препарати за почистване, а не за балсамиране на мъртва плът. Тя си спомни същата миризма отпреди точно шест години и два месеца. Започна да ѝ се повдига, почувства се наранена, гневна. Образът на Професора изникна в съзнанието ѝ.
Бързо обаче си спомни своята мантра.
Сара.
„Целта. Съсредоточи се върху целта си.“
Сара.
„Това е просто една случайна миризма — каза си, — която възбужда мрачните спомени.“ Въпреки това не можа съвсем да се абстрахира от нея. Влезе в кухнята и отвори хладилника. Беше почти празен: кутия кафе, масло, лимон, станал твърд като гьон. В чекмеджето имаше глава лук. Не беше от най-пресните, но не беше и изгнила. От единия край стърчаха зелени листа. Зловещо! Тя си спомни рошавата коса на Джоузеф, лъщяща, мазна. Намери нож, не много остър, но достатъчно, за да среже лука, ако натиска силно. След като го направи на купчинка кръгчета, намери олио в шкафа и сипа в един прашен тиган, без да си прави труда да го бърше. Запали котлона, изпържи лучените кръгчета и листа, като бъркаше разсеяно във формата на осморка с дървена лъжица.
Замириса апетитно и скоро ароматът на пържено замаскира миризмата, която я притесняваше. Мислите ѝ за смърт отминаха.
Даниел Риърдън се показа на вратата на кухнята. Тя почувства погледа му. Обърна се, видя красивото му лице и отново изпита влечение към него. Спомни си петъчната вечер преди два дни. Струваше ѝ се, сякаш е било преди година, преди цяла вечност.
— Гладен ли си?
— Може би. Но не искам да ям. Само да подишам свеж въздух.
— С тази миризма на лук?
Той се засмя. Имаше прекрасен смях, точно като актьора, на когото толкова много приличаше.
— Всяка вечер, когато сме заедно, със Сара готвим — каза Габриела и гласът ѝ потрепери. — Е, не съвсем всяка, но повечето вечери. Тя много обича да разбърква. Страшно я бива. Понякога се шегуваме, че…
Внезапно замълча, вдиша дълбоко, извърна се. Докосна гърдите си и присви очи от болка. Даниел се приближи, извади кърпичка и бавно избърса кръвта от ъгълчето на устата ѝ. После я прегърна. Погали с ръка гърба ѝ, спря за миг пръсти над закопчалката на сутиена ѝ под дебелия пуловер, продължи надолу към кръста ѝ. Притисна я до себе си. Тя се стегна и изстена леко. Даниел изви главата ѝ назад и въпреки кръвта я целуна силно по устата. Тя изохка, намръщи се и той я пусна.
— Извинявай — прошепна.
— Няма за какво.
Той отново притисна лицето си до нейното, притисна тялото ѝ към себе си. Сетне рязко отстъпи назад, сякаш се насили да го направи. Тя изключи котлона и двамата се върнаха в дневната.
Габриела огледа апартамента. Беше стерилен, с атмосфера на овехтял лукс, сякаш е бил собственост на богаташи, които са обеднели или са се пенсионирали. Безцветните мебели са били първа класа преди петнайсет години, но сега бяха изцапани и очукани. Възглавничките на дивана и креслата бяха изтъркани от твърде много задници; килимът — от твърде много подметки.
Грозно, да.
Но беше тихо. И сигурно място.
Безопасно…
Украсата бе предимно в морски стил. Картини на кораби в бурно море, а също моряшки сувенири, фенери, риболовни такъми.
Габриела погледна дървеното табло с възли на стената.
— Твои ли са?
— Да. Лично съм ги връзвал. Хоби ми е. — Той погледна късите въженца, сплетени в различни морски възли, общо двайсетина. — Всеки си има име.
Друга стена бе посветена на фотографията. Той проследи погледа ѝ към снимките и отбеляза скромно:
— Не са толкова хубави, колкото твоите.
— Имаш фотографии на Едуард Уестън, Имоджин Кънингам, Стиглиц.
— Репродукции са. Не са оригинали.
— Все пак браво. Качествени неща. И особено че си избрал точно тези снимки. Уестън е революционен фотограф. Кънингам също, макар че според мен има нужда от малко повече изразителност.