Кучето отново лизна пръстите ѝ, побутна я с муцуна и се върна в леглото си.
— Кого искаш да убия?
— Казва се Даниел Риърдън.
— Не го познавам.
Сега Габриела бе тази, която погледна към река Хъдсън през прозореца, който нямаше завеси. Маджунът покрай рамката се беше разсъхнал и трябваше да се сменя. Засърбяха я ръцете да започне да чегърта старите парчета още сега, да ги подмени и боядиса. Габриела вършеше много ремонтни дейности сама — в апартамента си в града и в ловната си вила в Адирондакс, където често ловуваше, както с фотоапарата си „Никои“, така и с пушката си „Уинчестър“, калибър .270.
Карпанков потърка бузата си, после пръстите му се спряха върху брадичката. Почеса я, сякаш търсеше набола брада, която е пропуснал при сутрешното бръснене, въпреки че кожата му изглеждаше безупречно гладка. Измърмори няколко нецензурни думи на руски: хуй, блядь, сука.
Габриела имаше склонност към езиците. Тъй като често работеше в „Бруклинград“ и сред другите източноевропейски емигранти в Ню Йорк, беше научила руски.
— Каква му е историята на този Риърдън?
— Нали знаеш Карол?
— Карол ли? Дъщерята на твоя асистент Хенри?
— Да.
— Красиво момиче. В гимназията ли е?
— Не, вече е на двайсет.
— Хенри работи за теб доста отдавна.
Още когато дойде, Габриела бе забелязала, че Хенри не е на бюрото си в приемната, и сега още го нямаше. Той обикновено беше като сянка до шефа си.
— От осемнайсет години. Като братя сме.
Тонът на Карпанков ѝ подсказа, че му е трудно да разказва.
Той се обърна и си наля чаша „Столичная“. Предложи и на нея. Габриела поклати глава. Той изпи чашата на един дъх и заразказва:
— Риърдън свалил Карол в някакъв бар. Завел я в един апартамент, който държи за клиентите си. Фонд „Норуок“. Някъде в Ийстсайд, Петдесет и някоя улица. Съблазнил я, макар че си е било чисто изнасилване. Дрогирал я. Направил ѝ снимки. Отвратителни снимки. Вързал я на една желязна масичка. Използвал моряшки възли, каквито знае от яхтите. За него е било игра. Не можела да помръдне. После започнал да я бие с жокейска пръчка. — Гласът на руснака потрепери. — Болката била ужасна… ужасна.
Изгълта още една чашка водка и си пое дъх на няколко къси, учестени глътки.
— После с друг мъж ѝ се изредили няколко пъти… разбираш? Това също заснели. Лицето ѝ се виждало, техните — не. Риърдън заплашил да качи видеото в Интернет. Боже мой, Карол учи в колеж, преподава в неделно училище! Това би разбило живота ѝ.
Габриела прие информацията с леко кимване. На сърцевидното ѝ лице не пролича никаква емоция. За нея това бяха просто факти. Макар че познаваше и харесваше Хенри, всичко това не я засягаше.
Лекотата, с която разделяше професионалното от личното, бе част от дарбата ѝ.
Ако можеше да се нарече дарба.
Карпанков продължи:
— Риърдън използва снимките, за да изнуди Хенри да му издаде информация за моята дейност. Компютърни файлове, пароли. Риърдън и съучастниците му проникнаха в системата ни и откраднаха близо четиристотин хиляди долара, преди да се усетим и да изключим сървърите си. Хенри направи опит да се самоубие. Нагълта се с хапчета. Отидох да го видя в болницата и той ми призна всичко. — Руснакът замълча за момент, после добави: — Простих му.
— Ами Карол?
— Какво да ти кажа? Никога няма да го преодолее.
Габриела кимна.
Върху масивното бюро имаше документи, папки, разпечатки и голяма колекция колички. Скъпи. Метални. Можеше да отвориш вратите и капаците и да погледнеш вътре. Бяха истински произведения на изкуството. Освен грамофонните плочи, които ѝ беше подарил Професора, Габриела не колекционираше нищо. В ловната ѝ вила в планината нямаше трофеи; тя ловуваше заради месото. Колкото до оръжията — те бяха просто инструменти в занаята ѝ и без колебание ги сменяше, когато се появеше някое по-ефикасно.
— Значи какво? Риърдън иска да овладее компанията ти?
„Карпанков Транспортейшън“ не транспортираше много неща. Основната ѝ дейност беше пране на пари, търговия с оръжие, проститутки, но въпреки тази ограничена сфера печелеше големи пари.