Стаята му бе в другия край. Ръката му напипа топката на вратата. Чудесно. Уакс я открехна тихичко и пристъпи вътре. Оставаше му само да…
Вратата в другия край на стаята се отвори и нахлу жълтеникава светлина. Уакс застина неподвижно, с ръка на единия от стерионите.
На прага стоеше възрастен мъж, вдигнал тежък свещник. Носеше прилежно изгладена черна униформа и бели ръкавици. Повдигна вежди и каза:
— Господарю Ладриан. Виждам, че се върнахте.
— Ъм… — промърмори Уакс и сконфузено извади ръка изпод пелерината.
— Ваната ви е готова, милорд.
— Не съм поръчвал вана.
— Да, но като се имат предвид нощните ви… преживявания, сметнах, че ще е добре да ви приготвя. — Мъжът подуши с нос. — Барут?
— Ами… да.
— Надявам се, че милорд не е застрелял някоя важна клечка?
„Не — помисли си Уакс. — Дори не можах да стрелям“.
Тилоум го гледаше с видимо неодобрение. Не каза нито дума от онова, което несъмнено си мислеше: че внезапното изчезване на Уаксилий от приема е предизвикало малък скандал, че сега ще е още по-трудно да му намерят подходяща партия. Не каза, че е разочарован. Не каза всички тези неща защото, в края на краищата, той бе слуга на своя господар.
Пък и можеше да го каже дори само с поглед.
— Милорд, ще желаете ли да напиша извинително писмо на лейди Сет? Предполагам, че ще го очаква, след като пратихте подобно на лорд Стантън.
— Да, мисля, че ще е добре — отвърна Уакс. Пъхна палци в колана си и усети наредените там стъкленици. „Какво всъщност правя? Държа се като глупак“.
Едва сега осъзна колко детинска е била постъпката му. Да напусне приема и да тръгне из града в търсене на приключения. Какво му ставаше?
Имаше чувството, че се опитва да възвърне някаква част от себе си. Част от човека, който бе преди смъртта на Леси. Осъзнаваше, дълбоко в себе си, че му е трудно да посяга към оръжието, и сякаш искаше да си докаже, че греши.
И се беше провалил.
— Милорд — продължи Тилоум и пристъпи към него. — Ще ми позволите ли… да говоря откровено?
— Разбира се.
— В града има предостатъчно констабли — каза Тилоум. — И те си вършат работата добре. Докато нашата Къща има само един господар. Хиляди разчитат на вас, милорд.
Кимна с уважение, обърна се и излезе.
Беше прав, разбира се. Къща Ладриан бе една от най-могъщите в града, поне в историческо отношение. В градската управа Уакс представляваше интересите на хората, които бяха наети да му служат. Вярно, че интересите им се защитаваха от техните гилдии, но най-много разчитаха на Уакс.
Само че Къщата му сега беше на ръба на банкрут — богата на недвижими имоти, но бедна откъм средства и връзки, заради глупостта на чичо му. Ако не направеше нещо, за да промени положението, това би означавало хора, изхвърлени на улицата, бедност и рухване на други Къщи, обвързани чрез дългове с тяхната.
Прокара пръсти по стерионите. „Констаблите наистина чудесно се оправят на улицата — помисли си. — Нямат нужда от мен. Тук не е Сушаво, този град не се нуждае от помощта ми“.
Опитваше се да запази предишния си живот. Но вече не беше онзи човек. Не можеше да бъде, колкото и да иска. Хората имаха нужда от него — ала за друго.
— Тилоум! — провикна се Уакс.
Икономът надникна отново, вдигнал свещника. Имението все още не разполагаше с електрическо осветление, макар че скоро щяха да дойдат да го инсталират. Услуга, която чичо му бе платил, преди да умре. Пари, които не можеха да си върнат.
— Да, милорд?
Уакс се поколеба, после бавно разкопча колана с револверите и го постави на сандъка до леглото си. Свали пелерината и я сгъна. Задържа я за миг с благоговение, после я прибра в сандъка. Стерионите я последваха. Не бяха единственото му оръжие, но олицетворяваха живота му в Дивите земи.
Уакс бавно затвори капака на предишния си живот и каза:
— Отнеси го, Тилоум. Сложи го някъде.
— Да, милорд — рече Тилоум. — Ще бъде готов, в случай че отново ви потрябва.
— Едва ли ще ми потрябва — измърмори Уакс и обърна гръб на сандъка. — Прибери го на сигурно място. Дано не го видя повече.
— Да, милорд — тихо каза икономът. И като че ли одобрително.
„Това е“ — помисли си Уакс, докато влизаше в банята. Край на Уакс законопазителя.
Време беше да се превърне в лорд Уаксилий Ладриан, шестнайсети управник на Къща Ладриан, в Четвърти октант на град Елъндел.
2.
Шест месеца по-късно
— Как ми е шалчето? — попита Уаксилий, изправен пред огледалото.
— Безупречно както винаги, милорд — отвърна Тилоум. Стоеше с ръце зад гърба, на масичката до него имаше поднос с вдигаща пара чаша чай. Уаксилий не бе поръчвал чай, но въпреки това Тилоум го бе донесъл. Бе малко вманиачен на тема чай.