— Да, макар че според мен можем да преразгледаме плановете си. Виждате ли, драматичното спасяване, което извършихте, предполага появата на някакви чувства. И това, което доскоро можеше да се възприеме като скандално, сега придобива романтична оцветка. Можем спокойно още идната седмица да обявим годежа и да бъдем приети във висшето общество, без да сме жертви на клюки и подмятания.
— И това, предполагам, е добре?
— Да. Да продължа ли работата върху нашия договор?
— Не възразяваш ли, че се върнах към неблагопристойните методи на моето минало?
— Предполагам, че ако не го бяхте сторили, сега щях да съм мъртва — отвърна Стерис. — Нямам право да се оплаквам.
— Защото аз възнамерявам да продължа в същия дух — предупреди я Уаксилий. — Не всеки ден — не смятам да излизам на нощни обходи или такива неща. Но тъй като ми бяха връчени констабълски пълномощия — и получих предложение, — вероятно ще вземам по-дейно участие в опазването на реда в този град. Предстои ми разрешаването на един конкретен проблем.
— Всеки добропорядъчен джентълмен се нуждае от хоби — заяви спокойно Стерис. — И като се имат предвид увлеченията на някои господа, мисля, че вашето е съвсем поносимо. — Тя се наведе напред. — Накратко, милорд, зная, че това ви е в натурата. Ние двамата вече сме подминали онзи етап, до който бихме могли да се променяме един друг. Аз ще ви приема такъв, какъвто сте, както и вие — мен. Не съм лишена от някои недостатъци, както ми беше обяснено от тримата ми предишни ухажори — в обстойни писмени обяснения.
— Не знаех…
— Защото това не е въпрос, който би трябвало да ви касае — рече тя. — Макар че вероятно сте си давали сметка, че спрях избора си на вас под влиянието на известно… отчаяние.
— Разбирам.
Стерис се поколеба, после хладината й сякаш се стопи, макар и съвсем мъничко. Тя като че ли отслаби хватката на своя самоконтрол и изведнъж придоби изнурен вид. Състарен. И му се стори, че зад тази маска съзира нещо като… не можеше да определи, може би привързаност. Тя сплете пръсти в скута си.
— Лорд Уаксилий, аз… не съм много добра в общуването с хората. Давам си сметка за това. Искам пак да повторя обаче, че имате безкрайната ми благодарност за това, което направихте за мен. Говоря от дълбините на душата си. Благодаря ви.
Той срещна погледа й и кимна.
— И тъй — продължи тя с по-делови тон. — Ще продължим ли с нашия годеж?
Той се поколеба. Нямаше никаква причина да не го правят, но кой знае защо изведнъж откри, че гледа на себе си като на страхливец. Тя беше привлекателна жена. Красива, интелигентна, волева. Логиката и разумът диктуваха, че би трябвало да е увлечен по нея.
Всъщност дори му напомняше за Леси. Може би това беше проблемът.
— Защо пък да не продължим? — отвърна той и сви рамене.
Епилог
Мараси присъства на екзекуцията на Майлс.
Деиус, главният прокурор, я посъветва да не го прави. Той никога не посещаваше екзекуции.
Седеше на външния балкон, сама, и гледаше как Майлс се качва по стълбичката към платформата за разстрел.
Присви очи, припомняйки си сцената, когато Майлс бе насочил оръжие към скривалището й зад сандъците, сред сумрака и мъглите на подземното скривалище. За два дни на три пъти бяха опирали оръжия в главата й, но единственият път, когато наистина повярва, че ще умре, бе когато надзърна в очите на Майлс. И видя безмерната му безчувственост и надменност.
Потрепери. Между сватбата и залавянето на Майлс бе изминал само един ден. Но имаше усещането, че през този ден е остаряла с двайсет години. Беше като някаква форма на хроноаломантия — забавяща сфера, която обгръща само нея. Светът й се струваше променен. За малко да я убият, тя сама бе убила за първи път, беше се влюбила и чувствата й бяха отхвърлени. Бе помогнала да заловят и да осъдят на смърт бивш герой на Дивите земи.
Майлс погледна със съжаление констаблите, които го завързваха за стълба. Това бе почти едничката проява на чувства от негова страна по време на целия процес — първия, в който Мараси участваше като помощник-прокурор, макар че Деиус по същество води пренията. Процесът протече бързо въпреки шумотевицата около него и големия обществен интерес. Майлс не се отрече от деянията си.
Изглежда, се смяташе за безсмъртен. Дори докато стоеше на стълба — със свалени металоеми и дузина пушки насочени към него, — той не вярваше, че ще умре. Човешкият ум има този навик да се самозалъгва, да не допуска в себе си неизбежното. Виждаше го в погледа му. Така гледаха младите хора. Докато не осъзнаваха, че всичко е лъжа.
Войниците опряха приклади до раменете си и се прицелиха в Майлс. Може би поне сега той щеше да разбере, че се самозаблуждава. В мига, когато отекнаха изстрелите, Мараси осъзна, че е доволна. И това я разтревожи. Много.