Уаксилий замръзна насред крачка.
— Какво? Пак ли?
— За съжаление да, милорд.
— Проклятие. Започвам да си мисля, че крадците са ни вдигнали мерника.
— Това е само втората ни пратка — рече тя. — Къща Текиел са изгубили цели пет.
— При какви обстоятелства е станало? — попита той. — Изчезването на пратката. Къде се е случило?
— Ами…
— Не, не ми казвайте… — Той вдигна ръка. — Не мога да си позволя да се занимавам с такива неща.
Госпожица Граймс го изгледа многозначително, сякаш да му подскаже, че тъкмо по тази причина е спестила информация от подобен характер преди срещата му с лорд Хармс. Уаксилий положи ръка на перилата, потънал в размисъл. Някъде някой бе създал прецизна организация, за да отмъква стоките, пристигащи с железницата. Бяха кръстили тези бандити Изчезвачите. Дали да не се поразрови малко около това…
„Не — сепна се той. — Не е моя работа. Вече не е“. Трябваше да се обърне към съответните власти, може би да наеме охрана, дори детективи. Не биваше да преследва бандитите сам.
— Сигурен съм, че констаблите ще открият виновните и ще ги изправят пред правосъдието — заяви не без усилие Уаксилий. — Смяташ ли, че накарахме лорд Хармс да чака достатъчно дълго? Мисля, че е достатъчно. Или не е? — Уаксилий се обърна и тръгна в обратна посока. Тилоум завъртя очи.
Един младеж със зелена униформа на Къща Ладриан — казваше се Кип — тъкмо се качваше по стълбите.
— Лорд Ладриан! — провикна се Кип. — Пристигна пощата.
— Някакви колети?
— Не, милорд — отвърна момчето и му подаде запечатан с восък и печат плик. — Само това. Стори ми се важно.
— Покана за сватбената вечеря на Остлин — каза госпожица Граймс. — Подходящо място да се покажете пред обществото с госпожица Хармс.
— Подробностите още не са уточнени! — възрази Уаксилий. — Едва споменах за Хармсови и вие вече се заехте да ме годявате. Напълно е възможно и това познанство да приключи като предишното с лейди Ентрън.
— Всичко ще мине добре, млади господарю — увери го госпожица Граймс, пресегна се и нагласи копринената кърпичка в джобчето му. — Имам предчувствие за тези неща.
— Давате ли си сметка, че съм на четирийсет и две? „Млади господарю“ едва ли е най-подходящата форма на обръщение.
Тя го потупа по бузата. Госпожица Граймс смяташе, че мъжът си остава дете, докато не се ожени — което бе ужасно несправедливо, като се имаше предвид, че самата тя не беше омъжена.
— Добре де — предаде се Уаксилий с въздишка. — Да вървим в леговището на чудовищата.
Лими, старшата прислужница на приземния етаж, ги очакваше при портала на приемната. Когато се приближиха, вдигна ръка, сякаш искаше да каже нещо, но Уаксилий пъхна поканата между пръстите й.
— Лими, ако обичаш, прати потвърдително писмо. Уточни, че ще вечерям с госпожица Хармс и баща й, но задръж писмото, докато не приключа разговора тук. Ще ти кажа кога да го изпратиш.
— Да, милорд, но…
— Всичко е наред — успокои я той и побутна вратата. — Не бива да задържам…
В приемната не бяха лорд Хармс и дъщеря му. Вместо тях Уаксилий се изправи пред дългурест мъж с кокалесто лице. Беше около трийсетгодишен, небръснат от няколко дни. Носеше широкопола шапка, каквито предпочитаха в Дивите земи, с леко извити нагоре краища, и бе загърнат с прашно наметало. Разглеждаше един от наредените на полицата на камината джобни часовници.
— Здрасти, Уакс — каза мъжът ведро и взе часовника от полицата. — Колко му искаш на тоя солник?
Уаксилий побърза да затвори вратата и възкликна:
— Уейн?! Какво правиш тук?
— Разглеждам ти имотеца, друже — отвърна Уейн и вдигна часовника към Уакс. — Та какво искаш? Имам бутилка свястно уиски, която може да е на същата цена.
— Какво правиш тук? — повтори Уакс. — Защо си напуснал Сушаво? Кой ще се грижи за реда там?
— Барл.
— Барл? Този негодник?
— Че аз не съм ли?
— Да, но ти си негодникът, когото избрах за тази работа. Можеше поне да пратиш да повикат Майлс.
— Майлс? — повтори Уейн. — Друже, Майлс е ужасен човек. Предпочита да гръмне някого, вместо да си губи времето да разбере дали нещастникът е виновен за нещо.
— Майлс се грижи за реда в града си — заяви Уаксилий. — И ми е спасявал задника неведнъж. Казах ти да се грижиш за Сушаво.
Уейн докосна периферията на шапката си.
— Тъй е, Уакс, но ти вече не си блюстител. А аз имам по-важна работа. — Погледна часовника още веднъж, пъхна го в джоба си и тупна на мястото му на полицата шише уиски. — Понеже, господинчо, трябва да ти задам няколко въпроса. — Извади от наметалото си бележник и молив. — Къде беше снощи около полунощ?
— Какво означава това?! — възкликна Уаксилий, но бе прекъснат от звънеца на вратата. — Поквара и Гибел! Уейн, тези хора са от сой. От месеци се опитвам да ги убедя, че не съм непрокопсаник. Трябва веднага да изчезнеш! — Тръгна към вратата и махна на приятеля си да го последва.