— Ама разбира се, че е сигурен — каза Уейн и се засмя. — Не бива да се безпокоите, че отново ще се „обърка“. Толкова скучен е станал! Невероятно, досадно, комично скучен. Можете да изстискате повече веселба от някой просяк, застанал на опашка за супа пред кухня за бездомници. Той…
— Благодаря ти, вуйчо — прекъсна го сухо Уаксилий. — Да, Стерис, с онова минало е приключено. Сега съм посветен изцяло на задълженията си към Къща Ладриан.
— Чудесно — каза тя. — Ще ни е нужна официална заявка за влизане сред обществото като двойка. Някое широко посещавано събитие.
— Какво ще кажете за сватбената вечеря на Остлинови? — предложи замислено Уаксилий. „Тласни го?“ — Получих покана тази сутрин.
— Чудесна идея — одобри лорд Хармс. — Ние също сме поканени.
„Тласни го“. Уаксилий бръкна в левия си ръкав и извади малка стоманена стружка от кесийката, която държеше там. Незабелязано я пусна в чая и го изпи. Не беше кой знае какъв запас, но щеше да стигне.
Разпали стоманата и познатите синкави линии изплуваха пред него. Сочеха към всички близки източници на метал.
С изключение на този в пръстите му.
„Алуминий — осъзна той. — Нищо чудно, че е толкова лек“.
Алуминият и още няколко сплави бяха аломантично инертни — не можеш да ги Тласкаш или Придърпваш. Освен това алуминият беше много скъп, Струваше повече от златото и платината.
Куршумът бе предназначен да прострелва Монетомети и Дърпачи, хора като Уаксилий. Той потрепери и го стисна още по-силно. Имало бе дни, когато беше готов да даде най-хубавия си револвер за два-три алуминиеви куршума.
„Къде? — попита той Уейн с поглед. — Къде го намери?“
Уейн продължаваше да кима на гостите, които не сваляха погледи от Уаксилий.
— Добре ли сте, лорд Ладриан? — попита Стерис. — Познавам отличен цинков съветник, ако се нуждаете от емоционална подкрепа.
— Ъъъ… не. Благодаря. Добре съм. Мисля, че срещата ни беше много плодотворна. Съгласна ли сте?
— Зависи. — Тя се надигна, разбрала намека за края на разговора. — Сватбеното тържество е утре, ако не се лъжа. Мога ли да разчитам, че дотогава ще прегледате договора?
— Разбира се — увери я Уаксилий и също стана.
— Мисля, че срещата беше чудесна — обади се Уейн, който също се изправи. — Лейди Стерис, вие сте точно това, от което се нуждае моят племенник! Здрава ръка. Време е да приключи със своеволията.
— Съгласен съм! — присъедини се лорд Хармс. — Лорд Ладриан, дали вуйчо ви не би могъл да присъства на вечерята…
— Не — побърза да отвърне Уаксилий, преди Уейн да отвори уста. — Не, за съжаление трябва да се върне в имението си. Преди малко ми го каза. Една от любимите му кобили ще се ожреби всеки момент.
— О, ясно — въздъхна лорд Хармс и подаде ръка на Мараси. — Ще ви пратим потвърждение веднага щом приемем поканата на Остлинови.
— Аз от своя страна също — рече Уаксилий и ги придружи до вратата. — До скоро виждане.
Тилоум се поклони и пое гостите нататък. Напускането им се стори малко прибързано на Уаксилий, но пък изпита облекчение, че срещата е приключила. Като се имаше предвид внезапната поява на Уейн, се беше справил доста добре. Поне никой не се бе опитал да го застреля.
— Приятни хора — отбеляза Уейн. — Сега вече разбирам какво правиш. Със съпруга и достолепни хорица като тези тук ще си дойдеш съвсем на мястото. Далече от Сушаво и разбойниците.
— Много мило — промърмори Уаксилий и махна за последен път на Хармсови, които вече бяха при външната врата. — Откъде взе куршума?
— Бил е изпуснат в театъра по време на обира. Тази сутрин го трампих с констаблите.
Уаксилий затвори очи. Можеше да си представи какво разбира Уейн под „трампих“.
— О, не бъди толкова мнителен — рече Уейн. — Оставих им едно паве в замяна. Между другото, мисля, че Стерис и баща й са убедени, че си смахнат. — И се ухили.
— Нищо ново. Връзката ми с теб оставя същото впечатление у много хора от години.
— Ха! А си мислех, че вече си изгубил чувството си за хумор. — Уейн влезе в приемната, извади от джоба си молив и го размени с един от моливите на Уаксилий на масичката.
— Не съм си изгубил чувството за хумор, Уейн. Просто го озаптих. Това, което ти казах, е самата истина и куршумът не променя нищо.
— Може и да не променя — отвърна Уейн, докато си вземаше наметалото, шапката и бастунчетата. — Но въпреки това ще видя какво мога да направя.
— Не е твоя работа.
— Не беше и твоя работа да преследваш престъпници в Дивите земи. Не можеш да избягаш от това, което трябва да се направи, друже. — Уейн му подаде шапката си. Уаксилий я взе и Уейн се заметна с наметалото си.