— Уейн…
— Уакс, те отвличат хора. — Уайн взе шапката си от ръцете му и си я сложи. — Четири заложнички досега. И нито една не е освободена. Едно е да крадеш бижута. Друго — да грабиш храната на градчета из Дивите земи. Но да отвличаш хора… нещо става тук. И аз ще разбера какво е. Със или без теб.
— Без мен.
— Добре. — Уейн се поколеба. — Но имам нужда от нещо, Уакс. Трябва да започна отнякъде. Винаги ти си бил човекът с мозъка.
— Да, ама каква полза от него?
Уейн присви очи, после на лицето му се изписа умолително изражение.
— Е, добре — въздъхна Уаксилий. — Колко са обирите досега?
— Осем. Седем влака и театърът.
— Четири заложнички?
— Аха. При трите последни обира. Две са от един влак, една от следващия и последната от театъра. Четири беззащитни жени, Уакс.
— По-лесни са за надвиване — измърмори замислено Уаксилий. — А и са добра защита в случай, че ги погнат и трябва да се стреля.
— Интересува ли те какво е откраднато? — Уейн бръкна в джоба на наметалото си. — Трампих с един от констаблите списък…
— Няма значение — прекъсна го Уаксилий. — Не обирите са целта.
— Не са ли? Защо?
— Да, не са. Това е голяма банда. Добре финансирана… твърде добре финансирана. — Той извади куршума и го разгледа. — Ако наистина се нуждаят от пари, щяха да крадат злато или да обират банки. Тези нападения вероятно служат за отвличане на вниманието. Когато ти трябва конят на някого, понякога най-добрият начин е като пуснеш прасетата му да избягат. Докато ги гони, ще го отмъкнеш без затруднения. Готов съм да се обзаложа, че тези Изчезвачи са замислили нещо друго, нещо коренно различно. Може би някой предмет, който е останал незабелязан сред общата суматоха. Или пък се готвят да разширят бизнеса с рекет — ще искат пари от хората в града. Провери дали не са се свързали с някого. С мен засега не са. Ако не ти провърви, заеми се със заложниците. Някоя от тях може би е носела нещо, което е било истинската причина за обира. Не бих се изненадал, ако в края на краищата се окаже, че става въпрос за най-банално изнудване.
— Но те са обрали няколко влака, преди да започнат да вземат заложници.
— Така е. Но после са сменили тактиката. Кажи ми, защо им трябва да се показват пред пътниците, след като са можели да отмъкнат прекарваните товари незабелязано? Уейн, целта им е съвсем различна. Повярвай ми.
— Добре де. — Жилестият мъж разтърка лицето си и най-сетне свали фалшивите мустаци и си ги прибра в джоба. — Кажи ми нещо. Не те ли интересува? Не те ли измъчва любопитството?
— Не. — Това не беше цялата истина.
— Друже, щях да ти повярвам, ако не ти беше трепнало окото — изсумтя Уейн и кимна към куршума. — Гледам, че не бързаш да ми го връщаш.
— Изобщо нямам намерение.
— И все още носиш металоемите си. — Уейн кимна към скритите под ръкавите на Уаксилий гривни. — Да не говорим, че държиш и кесийка със стоманени стружки в ръкава си. Забелязах на масата и оръжеен каталог.
— Човек трябва да си има хоби.
— Щом казваш. — Уейн притъпи напред и го тупна по гърдите. — Но знаеш ли какво си мисля? Че си търсиш извинение, за да не се откажеш напълно. И това е, защото то е в теб. Никакви сватби, вечери и наследства няма да го променят. — Уейн докосна с пръст периферията на шапката си. — Ти си създаден да помагаш на хората, друже. Това можеш. И това трябва да правиш.
След тези думи се обърна и излезе, краищата на наметалото му обърсаха рамката на вратата.
3.
Уаксилий стоеше до прозореца и съзерцаваше последните мигове на отиващия си ден. Светлината се топеше, прокудена от настъпващия мрак. Той чакаше изпълнен с надежда. Но и тази нощ не се спусна мъгла.
„Какво значение? — запита се Уаксилий. — И без това няма да излезеш навън“. Но въпреки това се чувстваше по-спокоен, когато мъглата се спускаше зад прозорците.
Завъртя ключа и стаята се озари от електрическа светлина. Електричеството все още беше чудо за него, непонятно постижение на техниката. Уаксилий знаеше, че човечеството отдавна познава явлението, но въпреки това постигнатото му се струваше невероятно.
Отиде до бюрото на чичо си. Вече неговото бюро. В Дивите земи имаше проста паянтова маса. Сега имаше масивно бюро от полиран дъб. Седна и почна да прелиства книжата със сметки на Къщата. Скоро обаче погледът му се насочи към купчината вестници върху креслото за четене. Беше помолил Лими да му ги донесе.
Обикновено не четеше вестници. Съобщенията за престъпления смущаваха спокойното му съществуване и му пречеха да се съсредоточава върху по-неотложни и важни дела. Разбира се, сега, когато мисълта за Изчезвачите се бе загнездила в съзнанието му, знаеше, че ще му е трудно да се занимава с каквото и да било, поне докато не научи още нещо за тях.