Защитната сфера му бе спасявала живота на няколко пъти. Дори не разбираше как точно го прави — за него аломантията най-често бе съвсем инстинктивен процес. По някакъв начин дори успяваше да изключи от Тласъка метала, който носеше, и никога не Тласкаше оръжието в ръцете си.
Продължи да се прокрадва покрай оградата, без да изпуска от поглед металните линии, за да не би някой да го проследи. Някога Фелтрел, изглежда, се беше водил проспериращо градче. Преди двайсетина години обаче. Когато наблизо се заселил един клан колоси. И нещата тръгнали на зле.
Днес мъртвият град изглеждаше съвсем пуст, но Уакс знаеше, че това е само привидно. Бе дошъл тук, за да открие един психопат. И вероятно не беше единственият.
Хвана се за горния край на оградата и я прескочи, обувките му изтупкаха приглушено върху глинестата почва. Приведе се и се затича приклекнал към близката изоставена ковачница. Дрехите му, инак с хубава кройка, бяха покрити с прахоляк — носеше сако от фин плат, шалче на шията, на маншетите на бялата му риза блестяха скъпи копчета. Изглеждаше някак странно в тази обстановка — сякаш се готвеше да ходи на бал в Елъндел, а не да се промъква по улиците на безлюден град сред Дивите земи, преследвайки маниакален убиец. Като последен щрих към тоалета — и за да се пази от слънцето — носеше бомбе.
Чу шум — някой бе стъпил върху дъска от другата страна на улицата и тя изскърца. Шумът бе толкова слаб, че едва не го пропусна. Реагира мигновено, разпали стоманата, която тлееше в стомаха му, и се Тласна от пироните в стената на ковачницата в мига, когато във въздуха отекна сухият пукот на изстрел.
От внезапния Тласък стената се разтърси, старите ръждясали пирони заизскачаха от дъските. Тласъкът го отхвърли настрани и той падна на земята и се претърколи. За миг мярна права синкава линия — от куршума, който удари земята на мястото, където бе стоял допреди миг. Докато се изправяше, проехтя втори изстрел. Този път куршумът бе насочен по-добре, но в последния момент се отклони.
Оттласнатото от невидимата сфера оловно късче изсвистя покрай ухото му — защитата продължаваше да действа. Само няколко сантиметра вдясно и щеше да го удари право в челото — въпреки стоманената сфера. Уикс бавно пое дъх, вдигна стериона и се прицели в балкона на стария хотел от другата страна на улицата — оттам бе долетял куршумът. Парапетът бе скрит от табелата на хотела. Стрелецът вероятно се бе притаил зад нея.
Уакс стреля и Тласна куршума — придаде му сила и ускорение, за да го направи по-бърз и пробивен. По-точен. Не използваше разпространените оловни куршуми, имаше нужда от нещо по-яко.
Стоманеният куршум удари табелата, проби я и уцели мъжа зад нея. Синкавата линия, водеща към оръжието му, потрепери, докато той се свличаше безшумно. Уакс бавно се надигна и отърси прахта от дрехите си.
В същия миг проехтя нов изстрел.
Той изруга и се Тласна рефлексивно от пироните, макар че инстинктът му подсказваше, че е твърде късно да разчита на Тласъка.
Пак падна. Силата трябваше да иде някъде и щом пироните не можеха да се изместят, го правеше тялото му. Уакс изпъшка, вдигна револвера и се огледа трескаво за човека, който бе стрелял по него. И този път не го бе уцелил. Дали пък стоманената сфера не беше…
Някой се претърколи от покрива на ковачницата и рухна на земята сред облак червеникава прах. Уакс премигна, стисна револвера и отново се запрокрадва покрай оградата. Не сваляше поглед от аломантичните линии. Можеха да го предупредят, ако някой се приближи — но само ако носи в себе си метал.
Нито една линия не сочеше към строполилото се пред ковачницата тяло. Ала малка мрежа от синкави линии се местеше заедно с нещо от другата страна на прихлупената сграда. Уакс се прицели във фигурата, която изскочи иззад ъгъла и се затича към него.
Жена. Жена с бяло наметало, изцапано с червена прах по полите. С вързана на плитка черна коса, с панталони с широк колан и затъкнати в ботушите крачоли. Волево лице. Строго лице, с устни, които, изглежда, рядко се усмихваха.
Уакс въздъхна облекчено.
— Леси?
— Пак ли падна? — попита тя, когато стигна оградата. — Имаш повече прах по лицето, отколкото Майлс бръчки. Дали не е време вече да се откажеш, старче?
— Леси, аз съм само три месеца по-голям от теб.
— Трябва да са били доста дълги три месеца. — Тя надзърна над оградата. — Видя ли някой друг?
— Свалих един горе на балкона — отвърна Уакс. — Но не видях дали беше Тан Проклетия, или не.
— Не е бил той — каза тя. — Той не би стрелял по теб отдалече.
Уакс кимна. Тан предпочиташе да работи сам. И отблизо. Рядко застрелваше жертвата си, преди да успее да се порадва на страха в очите й.