Отиде при листа, написа нещо, взе чашата с чай и продължи:
— Това обяснява също така дългата пауза между първия и втория обир. Бандитите са търсели купувач за алуминия. Вероятно са продали част от него на черния пазар, за да финансират операцията си, останалото са използвали за алуминиеви куршуми. Но защо са им алуминиеви куршуми?
— За да убиват аломанти? — обади се Тилоум. Подреждаше стаята на Уаксилий, докато той преглеждаше счетоводните книги.
— Да. — Уаксилий отново пристъпи към листа и изрисува личица над четири от обирите — тези, при които бяха взети заложници.
— Милорд? — попита Тилоум и застана до него. — Да не мислите, че заложниците са били аломанти?
— И четирите са от богати семейства, но за нито една от тях не е известно да притежава аломантични сили.
Тилоум мълчеше. Това не означаваше нищо. Много аломанти от висшето общество предпочитаха да пазят способностите си в тайна. Съществуваха различни ситуации, в които те биха могли да са им полезни. Например ако си Усмирител или Размирител — човек, способен да въздейства върху чувствата на хората, — не би искал да те заподозрат в това.
В други случаи с аломантията се парадираше. Съвсем наскоро един от кандидатите за земеделски пост в сената бе спечелил, като бе заявил, че може да се прикрива зад Меден облак и следователно не би могло да му бъде въздействано с цинк или бронз. Бе спечелил с огромно мнозинство. Хората не искаха някой друг да дърпа конците на техния избраник.
Уаксилий започна да нанася догадките си в краищата на листа. Мотиви, възможни начини за бързо изпразване на вагоните, сходства и различия при грабежите. Замисли се, спря, после добави няколко тънки човечета, изобразяващи бандитите, в характерния за Уейн стил. Колкото и да бе странно, се почувства по-добре, след като го направи.
— Подозирам, че заложниците са аломанти — рече той. — Крадците са разполагали с алуминиеви куршуми, за да могат да се справят с Монетомети, Дърпачи и Главорези. Готов съм да се обзаложа, че носят и алуминиеви подшивки на шапките си, за да се предпазят от Тласкане и Дърпане на чувствата. — Нещо, което също често се срещаше сред градския елит.
Обирите не бяха с цел пари, а пленници. Затова не бяха поискали откуп, нито досега бяха открили труповете на заложниците. Целта на престъпниците бе да прикрият истинските си мотиви. Отвлечените не бяха случайни хора, а преднамерено търсени. Изчезвачите събираха аломанти. И аломантични метали — засега стомана, желязо, цинк, бронз, калай и дори хроносплав.
— Тази работа е дебела. Много дебела — прошепна Уаксилий.
— Милорд… — обади се Тилоум. — Нали щяхте да преглеждате счетоводните книги на нашата Къща?
— Да — замислено отвърна Уаксилий.
— И наемите за новите канцеларии в Железен гръбнак?
— Имам време и за тях.
— Милорд. Кога?
Уаксилий се сепна и извади джобния си часовник. И пак се изненада колко много време е минало.
— Милорд — продължи Тилоум. — Разказвал ли съм ви за времето, когато чичо ви бе увлечен по конни надбягвания?
— Чичо Едуорн е залагал?
— Именно. Беше голям проблем за Къщата, малко след като я оглави. Прекарваше всеки свободен миг на хиподрума.
— Нищо чудно, че сме пред банкрут.
— Всъщност той бе доста добър в залагането. Обикновено печелеше. И то много.
— Брей.
— Но въпреки това се отказа. — Тилоум се наведе да прибере чашата в подноса. — Защото докато печелеше малко състояние от надбягванията, Къщата изгуби почти всичко, заради недоглеждане на финансовите сделки. — Тръгна към вратата, но спря. Неизменно сериозното му лице се посмекчи.
— Милорд, не е моя работа да ви давам съвети. Когато навлезе в зрялата възраст, човек сам взима решения. Но бих искал да ви предупредя. Дори нещо добро може да придобие разрушителен характер, ако с него се прекалява. Къщата се нуждае от вас. Стотици семейства разчитат на действията ви. Имат нужда от вашето водачество и напътствия. Разбирам, че това не се случва по ваше желание. Но великият човек се познава по това, че знае кога да изостави важните неща, за да реши жизненоважните.
Икономът излезе и затвори вратата.
Уаксилий остана сам под хладната светлина на електрическите лампи, загледан в схемата. Изведнъж се почувства абсолютно изцеден. Захвърли молива и извади часовника от джоба си. Два и петнайсет. Би трябвало да поспи поне малко. Нормалните хора спят в този час. Намали осветлението, за да не може да се вижда отвън, и отиде до прозореца. Все още се чувстваше потиснат заради липсата на мъглите. „Интересно, съвсем забравих за дневните молитви — осъзна изведнъж. — Напоследък всичко се обърка“.