Какво пък, по-добре късно, отколкото никога. Бръкна в джоба си и извади обицата. Беше съвсем обикновена, щампована отгоре с десетте кръстосващи се пръстена на Пътя. Постави я на ухото си, пробито за тази цел, наведе се към прозореца и огледа тъмния град.
Нямаше строго определена поза, за да се молиш. Достатъчни бяха петнайсетина минути медитация и дълбок размисъл. Някои предпочитаха да седят с кръстосани крака и затворени очи, но Уаксилий винаги бе намирал за трудно да размишлява в подобна поза. Започваше да го боли гърбът, а и го спохождаше неприятно чувство. Ами ако някой се прокрадне зад него точно в този момент?
Ето защо остана прав. И се замисли. „Как е животът сред мъглите? — Не знаеше дали въпросите му наистина стигат до Хармония. — Добре, предполагам. Какво е да си божество всъщност?“
Изведнъж почувства, че се развеселява. Винаги ставаше така, но не знаеше дали причината е в него, или не.
„Какво пък, след като аз самият не съм бог, може би ще е добре да използваш способностите си и да ми дадеш някои отговори. Защото се чувствам сякаш съм с вързани ръце“.
Обезпокоителна мисъл. Всъщност никой не го бе вързал, нито заплашваше да го убие. Не се беше изгубил в Дивите земи, без вода и храна, опитвайки се да открие пътя към цивилизацията. Намираше се в голяма къща и макар да бе затънал в дългове, това не беше нещо, което да не може да преживее. Водеше охолен живот и дори разполагаше с място в Градския сенат.
Защо тогава му се струваше, че последните шест месеца са едни от най-тежките в живота му? Всичките тези безкрайни сметки, финансови проблеми, официални вечери и делови срещи.
Икономът беше прав: много хора разчитаха на него. Къща Ладриан бе започнала с няколко хиляди души, наричани Основателите, и през следващите триста години се бе разширила, приемайки под своя закрила всеки, готов да работи за нейния просперитет. Сделките, които Уаксилий сключваше, определяха възнаграждението, привилегиите и начина на живот на тези хора. Ако Къщата рухнеше, те трябваше да търсят препитание другаде, но там щяха да ги сметнат за хора втора ръка и щяха да минат поколения, докато възвърнат правата си.
„И преди съм имал тежки моменти — помисли си той. — Ще се справя и този път. Ако така трябва. Но трябва ли?“
Стерис бе нарекла Пътя простичка религия. Може би беше права. Тя се придържаше към едно-единствено правило: прави добро, а не зло. Имаше и други аспекти, разбира се — вярата, че всички истини са важни, изискването да се дава повече, отколкото човек може да вземе. Съществуваха над триста примера, изброени в текстовете на Крайъгълния камък — религии, които биха могли да просъществуват. Да процъфтяват. В други времена и в някой друг свят.
Пътят изискваше да ги изучава, да се запознае с моралните им норми. Да не търси страст без посвещаване. Да вижда силата дори в слабостите. Да се моли и да медитира петнайсет минути на ден. И да не си губи времето в преклонение пред Хармония. Добрите дела бяха най-истинското преклонение.
Уаксилий се приобщи към Пътя малко след като напусна Елъндел. Все още беше убеден, че жената, която бе срещнал в онзи влак, е била една от Безликите безсмъртни, ръцете на Хармония. Тя му даде обицата. Всеки Пътеследващ носеше такава обица, когато се моли.
Проблемът беше, че не знаеше кога върши нещо полезно. Обеди и рекапитулации, договори и преговори. Даваше си сметка, че всичко това е важно. Но дори гласът му в Сената му се струваше твърде абстрактен. Как би могъл да се сравни с това да натикаш убиец в затвора или да спасиш отвлечено дете? Бе живял двайсет години от живота си в Града — световния център на културата, науката и прогреса, — но бе открил себе си едва когато се озова в онези прашни безплодни земи отвъд планините.
„Използвай способностите си — сякаш прошепна нечий глас в него. — Ще разбереш как“.
Това го накара да се усмихне натъжено. Не можеше да разбере защо — ако наистина го слуша — Хармония му подхвърля тези мъгляви съвети. Най-често единственото, което получаваше от молитвите, бе леко окуражаване. Продължавай напред. Не е толкова трудно, колкото ти се струва. Не се отказвай.
Въздъхна, затвори очи и потъна в размисли. Другите религии имаха свои ритуали и събирания. Не и Пътеследващите. В известен смисъл тъкмо тази простота правеше по-трудно придържането към Пътя. Всички решения трябваше да се вземат от съвестта.
След като медитира известно време, стигна до заключението, че Хармония очаква от него да продължи да се занимава с Изчезвачите и същевременно да бъде добър господар. Но двете неща не се ли изключваха взаимно? Тилоум смяташе така.