Отново погледна купчината вестници, триножника и листа на него. Бръкна в джоба си и извади куршума, който му бе дал Уейн.
И въпреки волята му в съзнанието му изплува образът на Леси, с отметната глава, обляна в кръв. Кръв, която покрива красивата й кестенява коса. Кръв по пода, по стените, по убиеца зад нея. Но не той я бе застрелял.
„О, Хармония — въздъхна мислено той. — Всичко е заради нея, нали? Не мога да го направя отново. Не искам“.
Прибра куршума и свали обицата. Върна се при бюрото, събра вестниците и откачи листа от триножника. Досега никой не беше пострадал от Изчезвачите. Те обираха хора, но не ги нараняваха. Нямаше никакви доказателства, че отвлечените са в опасност. Най-вероятно щяха да бъдат освободени след изплащане на откуп.
Отново се зае със счетоводните книги. Потъна в тях, за да се опита да забрави всичко друго.
4.
— Благословени да са Ръцете на Хармония! — промърмори учудено Уаксилий, докато влизаше в просторната бална зала. — На това ли му викат скромна вечеря в наши дни? Тук има повече хора, отколкото в някое градче в Дивите земи.
Бе идвал веднъж като младеж в имението Йомен, но по онова време балната зала бе пуста. Сега пращеше по шевовете. Покрай стените бяха наредени дълги маси, а гостите бяха стотици. Знатни дами и господа, висши чиновници и всякакви представители на аристократичното общество сновяха из помещението и разговаряха, издокарани в най-хубавите си дрехи. Блясък на бижута. Строги черни костюми и пъстри шалчета. Рокли по последна мода: в тъмни цветове, спускащи се до пода на множество дипли и обшити със сърма и коприна. Повечето жени носеха тесни, наподобяващи жилетки сака, а деколтетата им бяха много по-дълбоки, отколкото в неговото детство. А може би просто тогава не ги бе забелязвал.
— Какво има, Уаксилий? — попита Стерис, докато се обръщаше с гръб, за да й помогне да си свали мантото. Беше с красива червена рокля, ушита по последна мода, но не прекалено предизвикателна.
— Просто се удивявам от броя на гостите, скъпа — отвърна Уаксилий, докато подаваше мантото й и шапката си на иконома. — Имам чувството, че са поканили половината град. Присъствах на доста официални събития, откакто се върнах, но нито едно не беше толкова многолюдно.
— Е, това е нещо специално — рече тя. — Сватба и съюз между две много влиятелни Къщи. Не биха искали да пропуснат никого. Освен тези, които преднамерено не са поканили.
И му подаде ръка. Още в каретата му бе изнесла подробна лекция за това как точно трябва да я държи. Неговата ръка над нейната, леко притисната, с пръсти, опиращи в дланта. Струваше му се ужасно неестествено, но тя настояваше да е така и че по такъв начин ще изпратят на всички посланието, което е нужно. И наистина, веднага щом влязоха в залата към тях се извърнаха любопитни погледи.
— Искаш да кажеш — попита той, — че една от целите на сватбената вечеря е да покаже не само кои са поканени, но и кои не са?
— Именно. И за да бъде осъществена тази цел, са поканени всички останали. Йоменови са могъща фамилия, макар да вярват в Отцепничеството. Ужасна религия. Представи си само, да се прекланяш пред самия бог Железни очи. Както и да е, никой не би пропуснал покана за подобно събитие. И така нежеланите не само ще останат навън, но и няма с кого другиго да се срещнат, тъй като познатите им ще бъдат тук. Така им остава или да се съберат с други низвергнати като тях — с което да подчертаят още веднъж своята изолация, — или да си седят сами вкъщи и да се чудят кого и кога са обидили.
— От опит знам — рече той, — че подобни постъпки нерядко предизвикват насилнически решения. Като да застреляш някого.
Тя се усмихна и махна с премерен жест на някого в тълпата.
— Уаксилий, това не са ти Дивите земи. Ние сме в Града. Тук не постъпваме така.
— И зная защо. За някои от тези типове ще е истинска милост да ги застреляш.
— Още не си видял най-лошото — успокои го тя и отново кимна. — Виждаш ли онзи човек, онзи с гръб към нас? Едрият мъж с дългата коса?
— Да.
— Лорд Шурман. Нежелан от мнозина гост. Невероятен досадник, когато е трезв, и грубиян, след като се напие — което се случва почти винаги, ако ми позволиш да добавя. Вероятно най-неприятният член на висшето общество. Сигурно мнозина биха предпочели да им отрежат ръката, вместо да прекарат няколко минути в разговор с него.
— И защо е тук?
— За да подсили оскърблението, Уаксилий. Непоканените ще са дваж по-подразнени, когато научат, че Шурман е бил тук. Като добавя няколко лоши примеса като него — мъже и жени, които са абсолютно нежелани, но не го осъзнават, — Къща Йомен всъщност заявява: предпочитаме да си прекарваме времето дори с тези хора, отколкото с вас. Много ефикасно. И гадничко.