— Ако се държиш грубо в Дивите земи, нищо чудно някой ден да свършиш обесен с главата надолу — изсумтя Уаксилий. — Стига да извадиш късмет.
— Хъм. Сигурно е така. — Един слуга се приближи и ги покани да го последват към тяхната маса. — Уаксилий, нали си даваш сметка, че приключенията ти в „граничните територии“ не ме вълнуват?
— Така ли?
— Ами да — отвърна тя разсеяно. — Ти си мъж. Всеки мъж се бои от брака и се вкопчва в свободата си. Ето защо непрестанно се връщаш в спомените си към онова време, подхвърляш разни забележки и се опитваш да ме провокираш. Така действа инстинктът за мъжка независимост. Целта му, естествено, макар и несъзнателно, е да подкопае брачните устои.
— Сигурна си права, Стерис, но аз съм такъв, какъвто съм.
— Човек е такъв, какъвто решава да бъде, Уаксилий — укори го тя. — Що се отнася до поканените и до избора на Къща Йомен, не аз определям правилата. Нито ги одобрявам. Много от тях са неприятни. Но такова е обществото, в което живеем. Ето защо се опитвам да се нагодя към него.
Уаксилий се намръщи, когато тя пусна ръката му и размени приятелски целувки с няколко жени от съседната маса, далечни нейни роднини. Той сплете пръсти зад гърба си и изписа на лицето си дежурна усмивка.
Беше внимавал как се държи през изминалия месец и сега хората се отнасяха към него много по-почтително. Дори започна да се сприятелява с някои от тях. Ала връзката му със Стерис продължаваше да му се струва странна и той не намираше нищо интересно или интригуващо в разговорите им.
Освен това все още изпитваше безпокойство, когато хора стояха зад гърба му. Твърде голяма суматоха, прекалено много врати. Предпочиташе малките сбирки, или поне такива, които се организират в множество просторни помещения.
Глъчката в залата се усили, когато влязоха булката и младоженецът. Хората наставаха и заръкопляскаха. Лорд Джошин и лейди Ми’шел. Уаксилий не ги познаваше, но се зачуди защо спряха да поговорят с мъж с парцаливи дрехи в дъното, който приличаше на просяк. За щастие Стерис не възнамеряваше да го преведе през цялата зала, за да поздрави младата двойка колкото се може по-рано.
Скоро след това прислугата започна да разнася ястията. Чу се звън на сребърни прибори. За да убие времето, Уаксилий огледа залата. Имаше две тераси, по една откъм късите страни на помещението. Там също имаше достатъчно място за маси, но никой не ги бе изнесъл. Днес ги използваха музикантите — неколцина арфисти.
От тавана висяха великолепни полилеи — шест огромни съоръжения, украсени с хиляди късчета сияещ кристал. Дванайсет по-малки отстрани. „Електрически светлини — отбеляза той. — Било е голяма мъка да запалиш толкова много свещи преди промяната“.
Само от мисълта за парите, които са били похарчени за тази вечеря, му се зави свят. С такава сума би могъл да изхранва Сушаво цяла година. Чичо му бе продал балната зала на Ладрианови преди няколко години — намираше се в отделна постройка в съседство с имението. Уаксилий нямаше нищо против — доколкото си спомняше, бе по-голяма от тази. Ако все още я притежаваха, всички щяха да очакват от него да устройва балове като този.
— Е? — Стерис го погледна и отново му подаде ръка и го поведе към тяхната маса. Там вече седяха лорд Хармс и братовчедката на Стерис Мараси.
— Спомних си защо напуснах града — призна откровено Уаксилий. — Животът тук е ужасно тежък.
— Мнозина твърдят същото за Дивите земи.
— Но малцина от тях са живели и на двете места. И там е трудно, но тук е много по-трудно. Мараси пак ще е с нас, така ли?
— Да.
— Какво е положението с нея, Стерис?
— Тя е от далечната провинция и ужасно искаше да завърши университет в Града. Баща ми се смили над нея, тъй като нейните родители нямат възможност да я издържат. Взе я да живее у нас, докато учи.
На пръв поглед напълно достоверно обяснение, но Стерис го каза някак прекалено бързо. Дали отговорът й бе отрепетиран, или Уаксилий си въобразяваше? Каквото й да бе, разговорът им трябваше да приключи, защото лорд Хармс се надигна да посрещне дъщеря си.
Уаксилий се ръкува с лорд Хармс, целуна ръка на Мараси, поклони се и седна. Стерис подхвана разговор с баща си за поканените и непоканените и Уаксилий опря китки на масата, заслушан с половин ухо.
„Това помещение няма да е никак удобно за отбрана — мина му през ума. — Стрелци на терасите, но ще трябват и още хора“. Всеки с достатъчно мощно оръжие — и с аломантични способности — би могъл да ги повали отдолу. Колоните вътре обаче даваха известно прикритие.