Той разбърка супата, за да се увери, че Уейн не е пуснал нещо и в нея. „Дано поне да е измил гилзата“.
— Аз също се надявам, че това ще се случи — каза и вдигна лъжицата към устата си. Супата беше вкусна, но студена. — Най-забавното е, че докато живеех в Дивите земи, другите ме смятаха за твърде изискан — понякога дори за префърцунен.
— Да наречеш някого „изискан“ в Дивите земи е като да кажеш, че тухлата е „мека“ точно преди да фраснеш някого с нея — отбеляза лорд Хармс и вдигна пръст.
— Татко! — Стерис погледна баща си, а после Уаксилий, сякаш той бе виновен за забележката на лорда.
— Просто отбелязвах сходството — оправда се лорд Хармс.
— Повече няма да говорим за стрелба и удряне на хора с тухли!
— Добре, братовчедке — съгласи се Мараси. — Лорд Ладриан, веднъж ви чух да разказвате, че сте проболи някакъв мъж в окото с ножа, който метнал по вас. Това истинска история ли е?
— Всъщност ножът беше на Уейн — отвърна Уаксилий. За миг се поколеба и добави: — А окото беше случайност. Тогава също се целех в топките.
— Лорд Ладриан! — Лицето на Стерис бе станало яркочервено.
— Зная. Доста е далече от целта. Хич не ме бива да уцелвам с ножове.
Стерис не сваляше поглед от него. Баща й се захили отново и прикри устата си със салфетката. Мараси издържа погледа й с невинно изражение.
— Ами… не говорим за тухли — оправда се тя. — Нито за стрелба. Нали така ни заръча?
Стерис се надигна.
— Отивам да си напудря носа, докато вие тримата се успокоите.
Тя се отдалечи и за миг Уаксилий се почувства гузен. Стерис бе жена със строг характер, но изглеждаше честна и пряма. Не заслужаваше да й се подиграват. Но беше много трудно да сдържа желанието си да я предизвиква.
Лорд Хармс се покашля и каза на Мараси:
— Не биваше да го правиш, детето ми. Караш ме да съжалявам, задето проявих към теб такова търпение.
— Не я винете, милорд — каза Уаксилий. — Аз съм виновен. Ще се извиня на Стерис веднага щом се върне и ще внимавам какво говоря до края на вечерта. Не трябваше да позволя да се стига до това.
Хармс кимна и въздъхна.
— Признавам, един-два пъти и аз се почувствах изкушен. Толкова прилича на майка си. — И погледна Уаксилий страдалчески.
— Разбирам.
— Такъв е животът, синко — продължи лорд Хармс и се надигна. — Да си господар на къщата означава да правиш жертви. Сега, ако ме извините, ще ида да се видя с лорд Алернат при бара и да сръбна нещо по-силно преди основното блюдо. Ако не го направя преди да се върне Стерис, тя ще ме принуди да остана. Няма да се бавя. — Кимна на двамата и се отдалечи към една групичка около няколко високи маси.
Уаксилий го изпрати с поглед. Въртеше замислено бележката на Уейн между пръстите си. Отначало бе смятал, че лорд Хармс е виновен Стерис да е такава, каквато е, ала, оказа се, че и той е под нейно влияние. „Още един любопитен факт“.
— Благодаря ви, че ме защитихте, лорд Ладриан — каза Мараси. — Изглежда, умеете да се притичвате на помощ на изпаднала в беда дама със същата бързина, с която посягате към револверите.
— Просто казах истината, милейди.
— Кажете ми. Наистина ли простреляхте опашката на кучето, когато се целехте в неговите… хъм…
— Да — отвърна Уаксилий намръщено. — Но в моя защита ще добавя, че проклетото животно ме нападна. Беше на един тип, когото преследвах. Едва ли мога да го виня за агресията, защото бедното същество изглеждаше така, сякаш не е хранено от седмици. Опитах се да го гръмна някъде, където няма да го убия, а просто да го изплаша. Но историята за ножа в окото на мъжа е измислица. Тогава въобще не се целех в конкретна точка на тялото — само се надявах да го ударя.
Тя се усмихна.
— Може ли да ви попитам нещо?
— Разбира се.
— Изглеждахте малко потиснат, когато заговорих за съотношението между блюстители и население. Не исках да ви обиждам, нито да омаловажавам героичните ви дела.
— Няма нищо.
— Но?
Той поклати глава.
— Не зная дали ще успея да го обясня. Когато отидох в Дивите земи и започнах да гоня престъпници… мислех си, че съм попаднал там, където ми е мястото. Че върша нещо, което никой друг не би вършил. А се оказа, че мястото, което съм напуснал, има много по-голяма нужда от мен.
— Работата ви там е била важна, лорд Ладриан. Много важна. Доколкото разбрах, преди вас никой не се е опитвал да защитава закона в онези места.
— Имаше един човек, Арбитан. — Той се засмя, припомнил си лицето на стареца. — И, разбира се, блюстителите от Далечен Дорест.
— Малко градче, зареяно в пустошта — каза тя. — С един блюстител за цялото му население. Майлс Стоте живота е имал свои проблеми. По ваше време Сушаво е било по-добре защитавано от хората в Града, но в началото не е било така.