Той кимна, отново изненадан от широтата на познанията й. Наистина ли хората тук разправяха истории за него и Уейн? Защо не бе чул за това преди?
Заключенията й го безпокояха. Не бе и помислял, че в Града може да е толкова опасно. Дивите земи, тази безкрайна пустош, неизследвана и неопитомена, бе мястото, нуждаещо се от помощ. Градът бе земя на изобилие, създадена от Хармония за убежище на хората. Тук дърветата даваха плод, а градините имаха достатъчно влага, без да се налага да бъдат поливани. Почвата беше плодородна и по някаква причина никога не се изтощаваше.
Този земя трябваше да е различна. Защитена. Сигурна. Беше прибрал оръжията си, защото смяташе, че констаблите могат да си вършат работата без чужда помощ. „Но Изчезвачите не доказват ли обратното?“
Уейн дойде с кошница хляб и бутилка вино и спря, забелязал двата празни стола.
— Олеле — рече той. — Надявам се, че не сте се уморили да чакате хляба и сте разкъсали другите двама, за да задоволите глада си?
Мараси го погледна и се засмя.
„Тя знае — сети се Уаксилий. — Познала го е“.
— Ако ми позволите да отбележа, милейди — каза Уаксилий с надеждата да й привлече вниманието, — сега сте далеч по-открита, отколкото при първата ни среща.
Тя трепна.
— Не ме бива да се правя на срамежлива, а?
— Не си давах сметка, че това е нещо, което има нужда от тренировка.
— Аз се опитвам непрестанно — намеси се Уейн, седна на масата, взе си едно хлебче и отхапа лакомо. — Но никой не ме забелязва. Така и ще си остана неразбран. — Териският му акцент бе изчезнал.
Мараси изглеждаше смутена. Обърна се към Уаксилий и попита с приглушен глас:
— Трябва ли да се преструвам на смаяна от това, което прави?
— Той знае, че сте го познали — отвърна Уаксилий. — Сега ще се нацупи.
— Да се цупя? — попита Уейн, докато сърбаше от супата на Стерис. — Много нелюбезно от твоя страна, Уакс. Уф. Това нещо е адски безвкусно. Съжалявам, че ви подведох.
— Няма да бъде забравено при бакшиша — заяви сухо Уаксилий. — Лейди Мараси, питах ви съвсем сериозно. Защото наистина забелязах, че стеснителността ви е малко пресилена.
— Винаги свежда поглед, когато заговори — съгласи се Уейн. — И гласът й изтънява, когато задава въпроси.
— Не прилича на онзи тип жени, които отиват да учат в университет по свое желание — добави Уаксилий. — Защо е цялата тази игра?
— Предпочитам да не ви казвам.
— Предпочитате? — Уаксилий я погледна. — Или лорд Хармс и дъщеря му предпочитат?
Тя се изчерви.
— Второто. Но моля ви. Наистина държа да сменим темата.
— Чаровникът Уакс — подхвърли Уейн и си отчупи от хлебчето — Видя ли какво направи? Още малко и момичето ще се разплаче.
— Няма да… — почна Мараси.
— Не му обръщайте внимание — прекъсна я Уаксилий. — Повярвайте ми. Той е като краста. Колкото повече се чешеш, толкова повече се раздразва.
— Уф — изпъшка с досада Уейн, но се засмя.
— Не се ли безпокоите? — попита го тихо Мараси. — Носите сервитьорска униформа, а седите и ядете на масата. Ако ви видят…
— Да, права си — рече Уейн и побутна стола си назад. Мястото зад него беше свободно, както и мястото на лорд Хармс. Достатъчно, за да…
… и изведнъж се оказа, че е облечен с наметало, тъмнокафява риза и панталоните, които носеше в Дивите земи. Въртеше шапката си на десния си показалец.
Мараси подскочи и после прошепна смаяно:
— Забързваща сфера! Мислех, че може да се забележи отвън.
— Да, но само ако гледате внимателно — обясни Уаксилий. — Леко замъгляване по краищата. Погледнете под съседната маса. Ръкавът на сервитьорската униформа се подава отдолу. Шапката му се сгъва и разгъва лесно. Чудя се само къде е държал наметалото.
— Под масата — рече самодоволно Уейн.
— Ама разбира се — възкликна Уаксилий. — Значи си знаел предварително коя ще е нашата маса, за да те пратят да я обслужваш.
„Забравих да погледна под масата, когато сядахме — осъзна той. — Или това щеше да е проява на параноя?“ Не беше такъв, не се будеше нощем с мисълта, че някой се прокрадва, за да го застреля, нито постоянно мислеше, че срещу него се готви заговор. Просто беше предпазлив.
Мараси не сваляше смаян поглед от Уейн.
— Не сме това, което си мислехте, нали? — подсмихна се Уаксилий. — От онези съобщения за Дивите земи.
— Не — призна тя. — Там се пропускат личните подробности.
— Да не би да се разказват истории за нас? — попита Уейн.
— Ами да. Много.
— Проклятие — Изглеждаше впечатлен. — Дали пък да не поискаме някакъв хонорар? Ако ни дадат, ще прибера и този на Уакс. И без това аз вършех всичко, пък и той си е богат.