— Уакс… — каза Уейн напрегнато.
Мараси продължаваше да пише, сложила бележника на коляно.
— Трябва да се измъкнем живи — отвърна тихо Уаксилий. — И никой да не пострада. После ще предадем докладите си на констаблите.
— Но…
— Уейн, няма да бъда причина за смъртта на невинни. — Този път Уаксилий се тросна с малко по-висок глас.
Кръв върху тухлена стена. Тяло с кожена куртка, което се свлича на пода. Ухиленото лице на мъж, издъхнал с куршум в челото. Смеещо се дори в смъртта.
Не пак. Никога вече.
Уаксилий затвори очи.
Никога вече.
— Как смеете?! — провикна се някой. Уаксилий извърна глава. На съседната маса възрастен мъж се бе изправил и буташе встрани ръката на жената, която се опитваше да го задържи. Имаше гъста посивяла брада и старомоден костюм — краищата на черния му фрак се спускаха почти до глезените му.
— Няма да си мълча, Марти! Аз съм констабъл на Осми участък! Няма да седя тук и да не правя нищо!
Това привлече вниманието на маскирания бандитски главатар и той тръгна към него, все така небрежно опрял пушката на рамо.
— А! — възкликна той. — Лорд Петерус, ако не се лъжа? — Махна успокоително на двама бандити, които бяха дотичали с насочени пушки. — Пенсионираният началник на Осми участък. Бъдете така добър да ни предадете оръжието си.
— Как смеете да обирате хора на брачното им празненство? — гневеше се Петерус. — Това е нечувано! Трябва да се засрамите!
— Да се засрамим? — попита главатарят, докато помощниците му претърсваха лорда и извадиха пистолет — „Грейнджър 28“ с удебелена дръжка — от кобура под фрака. — Да се засрамим? Докато обираме тези хора? След всичко, което направихте на Дивите земи през годините? Вие трябва да се срамувате. Смятайте го за разплата.
„Има нещо в този глас — мислеше Уаксилий и потропваше нервно с пръсти по масата. — Нещо познато. Кротувай, Петерус. Не ги предизвиквай!“
— В името на закона, ще се погрижа да бъдете заловени и обесени за това! — извика Петерус.
Главатарят го зашлеви и го повали на земята.
— Какво знаеш ти за закона? — изръмжа свирепо. — И внимавай, когато заплашваш хората, че ще ги обесиш! Така не им оставяш друга възможност, освен да приемат крайни мерки. Поквара и Гибел, гади ми се от такива като теб!
И махна на помощниците си да продължат с прибирането на плячката. Майката на булката най-сетне се свести и започна да плаче, което не попречи на бандитите да приберат от семейството й всичко, включително сватбената огърлица.
— Тези бандити наистина се интересуват от пари и скъпоценности — прошепна Уаксилий. — Виждате ли? Карат хората край масите да говорят, за да проверят дали не държат бижута в устата си. Изправят всеки и го претършуват основно. Търсят и под столовете и масите.
— Разбира се, че ще се интересуват от пари и скъпоценности — отвърна шепнешком Мараси. — В края на краищата нали това е предполагаемият мотив на обира.
— Само че истинският са заложниците — рече Уаксилий. — Сигурен съм в това. Подайте ми бележника си.
Тя го погледна.
— Веднага — каза той, изсипа стоманен прах в чашата си и протегна ръка под масата. Тя неохотно му подаде бележника тъкмо когато един бандит се доближи до тяхната маса. Беше сивокожият юначага с дебелия врат.
— Уейн — каза Уаксилий. — Прилеп на стената.
Уейн кимна едва забележимо и му подаде бастун четата. Уаксилий изпи виното и притисна бележника с металните закопчалки и фехтоваческите бастунчета откъм своята страна на правоъгълната маса. Извади от ръкава си метална пръчка, нагласи я под бастунчетата и разпали стомана.
Пред очите му изникнаха линии. Една сочеше към пръчката, друга към закопчалките на бележника. Той ги Тласна леко, после намали натиска. Бастунчетата и бележникът останаха залепени за масата, скрити под покривката. Трябваше да внимава да Натисне съвсем леко, инак можеше да вдигне масата във въздуха.
Бандитът застана до тях и отвори торбата. Мараси бе принудена да свали перлената си огърлица — единственото украшение, което имаше. Бръкна с разтреперани ръце в джобовете си, за да провери за пари, но бандитът дръпна огърлицата и я пусна в торбата.
— Моля ви — заговори Уаксилий с привидно разтреперан глас. — Моля ви, не ни наранявайте! — Извади часовника си и го хвърли уплашено в торбата. След него метна и портфейла, после припряно обърна джобовете си, за да покаже, че там няма нищо. Започна да се тупа и по джобовете на сакото.
— Това стига, друже — успокои го ухилено колосокръвният.