— Не ме бийте, моля ви!
— Сядай, нещастнико! — скара му се бандитът и отново погледна Мараси. Ухили се, потупа я по бузата и я накара да зяпне, за да провери дали няма нещо в устата. Момичето се изчерви още повече, когато ръката му я погали по шията.
Окото на Уаксилий започна да потрепва нервно.
— Нямаш повече, а? — изсумтя бандитът. — Ох, защо все на мен се падат масите на бедняците! А ти? — Той погледна Уейн.
Зад тях друг бандит откри сервитьорския костюм на Уейн под съседната маса и го вдигна объркано.
Бандитът изсумтя и пребърка джобовете на Уейн. Не намери нищо, наведе се под масата, после ги накара да станат. Накрая ги наруга отново, задето са „толкова бедни“, и дръпна шапката на Уейн. Хвърли своята — под нея носеше плетена шапчица, под която прозираше алуминиев шлем — и се отдалечи, докато нахлузваше шапката на Уейн.
Тримата седнаха.
— Уакс, той ми взе късметлийската шапка — изръмжа Уейн.
— Спокойно — каза Уаксилий и подаде на Мараси бележника, за да продължи да пише.
— Защо не скрихте портфейла си при бележника? — попита го тя.
— Някои от банкнотите в него са белязани — отвърна Уаксилий, без да сваля поглед от главатаря, който поглеждаше нещо в ръката си. Приличаше на смачкан лист. — Това ще позволи на констаблите да проверят къде и от кого са били похарчени.
— Белязани!? — възкликна тихо Мараси. — Значи наистина сте знаели, че ще ни оберат!
— Какво? Разбира се, че не.
— Но…
— Уакс винаги носи белязани банкноти — обясни Уейн, втренчил навъсен поглед в главатаря. — За всеки случай.
— Това е… доста необичайно.
— Ами, госпожице, просто Уакс е параноичен по свой собствен начин. Този тип дали не прави това, което си мисля?
— Да — потвърди Уаксилий.
— Какво? — попита Мараси.
— Сравнява лица с рисунки върху листа — обясни Уаксилий. — Търси лицето, което трябва да вземе за заложник. Вижте, тръгна между масите и се вглежда в лицата на жените. И още няколко го правят.
Замълчаха, докато главатарят минаваше покрай тях.
— Казвам ти — говореше му неговият помощник. — Момчетата почнаха да се изнервят. Не можеш да им дадеш оръжия и да им забраниш да стрелят.
Маскираният главатар мълчеше. Огледа хората около масата на Уакс, поколеба се за миг, после продължи нататък.
— Шефе, разбери, трябва да им дадеш да се поразвихрят малко — продължи да настоява мъжът. — Мисля, че… — Двамата се отдалечиха и Уаксилий не можа да чуе края.
Петерус — бившият констабъл — се бе отпуснал изнурено на стола. Жена му притискаше с кърпа кървящата рана на челото му.
„Така е най-добре — каза си Уаксилий. — Видях им лицата. Ще мога да ги проследя, когато започнат да харчат парите. Ще ги намеря и ще се справя с тях по мой начин. Ще мога…“
Но не. Нали се бе отказал от това, бе решил да го остави на констаблите. Нали все си го повтаряше.
Внезапна суматоха в другия край на залата привлече вниманието му. Неколцина бандити водеха две жени. Едната беше Стерис. Изглежда, бяха нахълтали в тоалетните. Останалите продължаваха да събират накити. Бяха доста и скоро щяха да привършат, въпреки огромния брой посетители.
— Е, добре — провикна се главатарят. — Вземете един заложник.
„Твърде високо“ — помисли си Уаксилий.
— Кого да изберем? — отвърна също с вик един от бандитите.
„Разиграват представление“.
— Който и да е. — Главатарят сви рамене уж небрежно.
„Иска да повярваме, че ще изберат някого напосоки“.
— Всеки ще свърши работа. Ето, например… тази. — Той махна към Стерис.
Стерис! Братовчедка й бе сред предишните заложници. Разбира се. Тя бе от същия род.
Окото му запотрепва по-силно.
— Всъщност — продължи главатарят — този път ще вземем двама. — И прати колосокръвния си помощник да обикаля между масите. — Никой да не ни следва, инак ще има пострадали. Помнете: лъскавите камъчета не струват колкото живота ви. Ще освободим заложниците веднага щом се уверим, че не ни преследват.
„Лъже. За какво ли са му притрябвали? Защо…“
Колосокръвният, който бе взел шапката на Уейн, спря при тяхната маса, сграбчи Мараси за ръката и изръмжа:
— Ти ще свършиш работа. Идваш с нас, хубавице.
Тя подскочи, когато я докосна, и изпусна бележника.
— Я чакай — обади се друг бандит. — Какво е това? — Наведе се, взе го и го прелисти. — Тук пише нещо, Тарсън.
— Глупак — рече колосокръвният, когато бяха нарекли Тарсън. — А бе ти неграмотен ли си? — Намръщи се и взе бележника. — Я да видим… Хей, мен ли си описала тук?
— Аз… — Мараси млъкна. — Исках да ви запомня, заради вестника, в който работя.
— Не се и съмнявам — Тарсън пъхна бележника в джоба си. В ръката му се появи пистолет и той го опря в челото й.