Уаксилий поклати учудено глава, но не му върна револвера. Отдавна искаше да има такъв. Пъхна го в кобура под мишницата си и се обърна към лорд Хармс.
— Милорд. Не успях да ви помогна.
Хармс попи пребледнялото си лице с кърпичка.
— Защо я отведоха? Ще я пуснат, нали? Казаха, че ще я пуснат.
Уаксилий мълчеше.
— Няма да я пуснат — въздъхна лорд Хармс и се изправи. — Никого досега не са пуснали.
— Така е — потвърди Уаксилий.
— Трябва да ми я върнеш. — Хармс го улови за ръката и я стисна. — Не ме е грижа за парите и бижутата, които ни взеха. Те не са незаменими. Но за Стерис съм готов да платя всякаква цена. Моля те. Тя щеше да е твоя годеница! Трябва да я намериш!
Уаксилий погледна възрастния лорд в очите и видя там страх. Каквато и храброст да бе проявил по-рано, било е само игра.
„Странно колко бързо хората са готови да забравят, че са те смятали за пройдоха и грубиян, и молят за помощта ти“ — помисли си той. Но ако имаше нещо, което не можеше да пренебрегне, това бяха искрените молби за помощ.
— Ще я намеря — заяви Уаксилий. — Обещавам ви, лорд Хармс.
Хармс кимна. После понечи да си тръгне.
— Нека да ви помогна до каретата, милорд — обади се Мараси.
— Не — спря я лордът. — Не. Остави ме… искам остана за малко сам. Няма да тръгна без теб, само ме остави за малко. — Отдалечи се, а Мараси скръсти безпомощно ръце. После каза тихо:
— Сигурно съжалява, че спасихте мен, а не нея.
— И така, Уакс — намеси се Уейн. — Къде, казваш, лежеше онзи тип с моята шапка?
— Казах ти, че се е измъкнал, след като го прострелях.
— Надявах се, че е изпуснал шапката. Хората губят разни неща, като ги гръмнат.
Уаксилий въздъхна.
— Боя се, че този я е отнесъл.
Уейн започна да ругае.
— Уейн — обади се Мараси. — Това е само една шапка.
— Само една шапка? — повтори втрещено Уейн.
— Уейн е малко привързан към нея — обясни Уаксилий. — Смята, че му носи късмет.
— Наистина ми носи. Не съм умирал, откакто я нося.
Мараси се намръщи озадачено.
— Дори не знам какво да отговоря на това.
— Това е типична реакция за Уейн — обясни Уаксилий. — Между другото, исках да ти благодаря за своевременната реакция. Имаш ли нещо против да споделиш къде си се научила да стреляш?
Мараси се изчерви.
— В дамския клуб по стрелба на университета. Доста по-добри сме от другите клубове в града. — Тя смръщи вежди. — Питам се дали някой от тези двамата, по които стрелях, ще прескочи трапа?
— Едва ли. — Уейн поклати глава. — Направо ги закова. Мозъкът на този, който беше по-близо до мен, още се стича по вратата!
— О, майчице! — Мараси пребледня. — Не мислех, че…
— Така става, когато стреляш по някого — успокои я Уейн. — Хората падат и умират. Освен ако не пропуснеш. Какво всъщност стана с негодника, който ми отмъкна шапката?
— Уцелих го в ръката — отвърна Уаксилий. — Трябваше да е достатъчно, но не беше. Този тип има колоска кръв. Може и да е Пютриумен юмрук.
Уейн най-сетне се умълча. Вероятно си мислеше същото, което и Уаксилий — че банда като тази, добре въоръжена и екипирана, несъмнено разполага с неколцина ферохимици и аломанти в редиците си.
— Мараси — каза Уаксилий, сетил се изведнъж за нещо. — Стерис аломантка ли е?
— Какво? Не. Изобщо.
— Сигурна ли си? — попита Уаксилий. — Може да го е прикривала.
— Тя не е аломантка — заяви Мараси. — Нито ферохимичка. Сигурна съм.
— Уф, още една теория на боклука — подхвърли Уейн.
— Трябва да помисля — заяви Уаксилий и запотропва с нокът по масата. — Твърде много неща относно тези Изчезвачи не се връзват. — Поклати глава. — Но сега е време да ти пожелая лека нощ. Уморен съм и ако ми позволиш да отбележа, ти също.
— Да, разбира се — отвърна Мараси.
Тръгнаха към изхода. Констаблите не ги спряха, макар че някои изгледаха Уаксилий враждебно. На лицата на други обаче се четеше благоговение.
И тази нощ, както предишните четири, беше без мъгли. Уаксилий и Уейн изпратиха Мараси до каретата. Лорд Хармс седеше вътре, втренчил поглед напред.
Мараси улови Уаксилий за ръка и каза тихо:
— Наистина трябваше първо да спасите Стерис.
— Ти беше по-близо — обясни той. — Логиката диктуваше първо да спася теб.
— Както и да е — промърмори тя. — Все пак ви благодаря. Аз… благодаря ви. — Поколеба се дали да не добави още нещо, сетне неочаквано пристъпи към него и го целуна по бузата. Преди Уаксилий да успее да реагира, се обърна и скочи в каретата.
Уейн застана до него, докато каретата се отдалечаваше, придружена от тропот на копита.