— Значи — подхвърли той — ще се жениш за нейната братовчедка?
— Такъв е планът.
— Неловко.
— Тя е импулсивна млада жена на половината на моята възраст — отбеляза Уаксилий. „И очевидно е умна, хубава, интригуваща, на това отгоре и отличен стрелец“. Навремето подобно съчетание би го поразило. Сега почти не му обърна внимание.
— Къде си се настанил? — попита той.
— Още никъде — отвърна Уейн. — Всъщност намерих една къща, чиито стопани отсъстваха, но предполагам, че тази вечер ще се приберат. Оставих им хляб в знак на благодарност.
Уаксилий въздъхна. „Трябваше да се сетя“.
— Ще ти дам стая, ако обещаеш да не крадеш много.
— Какво? Никога не крада, друже. Да се краде е лошо. — Той прокара ръка през косата си и се ухили. — Дали пък да не ми дадеш една шапка, докато си намеря моята? Трябва ли ти хляб?
Уаксилий поклати глава и заръча на кочияша да ги откара в имението Ладриан.
7.
Един ден след нападението на брачното празненство Мараси стоеше пред импозантната сграда на площад „Ладриан“ 16, притиснала чантата си с две ръце. Имаше лошия навик да се хваща за нещо, когато е изнервена. Както казваше професор Модикарм: „Външните признаци на душевното състояние на защитника на закона трябва да се владеят, за да останат скрити за престъпника“.
Да си припомня цитати от лекциите на преподавателите бе друга привичка, издаваща неспокойствие. Тя се оглеждаше нерешително. Дали лорд Уаксилий щеше да сметне появата й за твърде нахална? Дали я мислеше за глупаво момиче с още по-глупаво занимание, след като е решила да се посвети на правораздаването?
Вероятно би трябвало просто да отиде до вратата и да почука. Но какво странно имаше в това, че е притеснена от срещата с човек като Уаксилий Ладриан? Жива легенда, един от нейните лични герои.
Млад господин мина по тротоара зад нея, повел нетърпеливото си куче, и докосна шапката си с ръка, за да я поздрави. Погледът, с който измери къщата на Ладриан, не беше особено доброжелателен.
Сградата, изглежда, заслужаваше донякъде подобно отношение — беше солидна, ала малко мрачна, заради тъмните плочи, с които бе облицована, и тежката желязна врата. Три стари ябълки разперваха клони над оградата и един ленив градинар тъкмо подрязваше изсъхналите клонки. Според градския закон, въведен от самия лорд Мъглороден, дори декоративните дървета трябваше да осигуряват храна.
„Какво ли е в Дивите земи — помисли си тя, — където дърветата са малки и редки?“ Винаги бе искала да отиде там. Дивите земи бяха примамливо място. Тук, в Елъндел, растенията се развиваха сами, без особена нужда от грижи. Последен дар от Оцелелия, щедрото му докосване до земята.
„Престани да се помайваш — каза си тя. — Бъди твърда. Контролирай положението“. Още нещо, за което им бе говорил миналата седмица професор Арамин.
Тя си пое дъх и тръгна към вратата. Удари три пъти с клепалото.
Икономът отвори почти веднага и я изгледа с безстрастно изражение.
— Лейди Колмс?
— Бих искала да се срещна с лорд Ладриан.
Икономът повдигна вежди, после й направи път. Не каза нищо, но опитът й с прислугата й подсказваше какво си мисли. Че не е редно една млада дама да посещава лорд Уаксилий сама.
— Всекидневната в момента е свободна, милейди — каза икономът и посочи с ръка. После се заизкачва по стълбата към втория етаж, движеше се сякаш сред някаква атмосфера на… неизбежност. Както старо дърво се поклаща на вятъра.
Мараси влезе в стаята все още притиснала чантата към гърдите си. Огледа се. Всичко бе в класически стил, килимите бяха с тъмни шарки, а рамките на картините — позлатени. Странно как майсторите на рамки нерядко се опитваха да засенчат с труда си затворените вътре картини.
Струваше ли й се, или по стените имаше по-малко картини, отколкото би трябвало? Тук-там се виждаха подозрително празни места. Застана пред голяма картина, на която бе изобразено житно поле.
Добре. Сега вече изглеждаше по-спокойна. Нямаше никакви причини да се безпокои. Да, беше чела съобщенията за лорд Ладриан. Да, разказите за неговите подвизи бяха част от нещата, които я вдъхновиха да учи право.
Но той се оказа много по-мил, отколкото бе предполагала. Винаги си го бе представяла рязък и своенравен. Беше изненадана, че всъщност е такъв джентълмен. И, разбира се, странният, нехаен начин, по който общуваше с Уейн. Пет минути в тяхна компания бяха достатъчни да разрушат илюзорната младежка представа за спокойния уравновесен блюстител на реда и неговия ентусиазиран първи помощник.
А после дойде атаката. Стрелбата, писъците. И Уаксилий Ладриан, като ослепително ярка светкавица сред тази черна и зловеща буря. Той я бе спасил. Колко пъти на младини бе мечтала да й се случи нещо подобно!