— Лейди Колмс? — повика я икономът от вратата. — Моите извинения, но господарят каза, че не може да отдели време да слезе и да разговаря с вас.
— Ах — въздъхна тя. Ето, че в края на краищата се бе изложила.
— Именно, милейди — продължи икономът и изви недоволно устни. — Затова заръча да ви отведа в неговия кабинет, за да разговаряте там.
Виж, това не бе очаквала.
— Оттук, ако обичате — каза икономът, обърна се и се заизкачва по стълбите.
Тя го последва. На горния етаж минаха по няколко коридора — и срещнаха неколцина прислужници, които й се поклониха — и накрая стигнаха голяма стая, заемаща западната страна на къщата.
Икономът й даде знак да влезе.
В кабинета цареше безпорядък. Щорите бяха спуснати, завесите — дръпнати, а голямата маса край една от стените бе отрупана с колби, стъкленици и всякакви други изследователски принадлежности.
Уаксилий стоеше до масата и разглеждаше нещо, което стискаше с пинсета. Беше си сложил черни ръкавици, а ръкавите на бялата му риза бяха навити до лактите. Сакото му бе метнато на облегалката на един стол. В помещението миришеше на дим, на нещо кисело и тръпчиво. И лекичко на сяра.
— Милорд? — повика го икономът.
Уаксилий се обърна. Носеше някакви смешни очила.
— А! Милейди Мараси. Влизайте, влизайте. Тилоум, можеш да ни оставиш.
— Да, милорд — рече икономът със страдалчески тон.
Мараси пристъпи в кабинета и погледна настрани, към един навит на пода голям лист, явно изписан и покрит с рисунки. Уаксилий завъртя някакво колелце и от една тръбичка на масата бликна ярък пламък. Той поднесе за кратко пинсетата към огъня, после взе една епруветка от статива и я разклати.
— Я погледни — каза и й подаде епруветката. Течността вътре беше бистра. — Това синее ли ти малко?
— Ъ-ъ-ъ… не. Трябва ли?
— Очевидно не — отвърна той и отново разклати епруветката. — Хъм. — Постави я на статива.
Мараси го наблюдаваше мълчаливо. Беше толкова трудно да прогони от съзнанието си неговия образ, когато се носеше над съборените маси с револвер с ръка. Как бързо и точно се разправи с двама от бандитите, как се рееше под тавана, как простреля един противник насред полет и се спусна, за да помогне на приятеля си. Тя разговаряше с легенда. Легенда, която носеше смешни очила.
Уаксилий ги вдигна на челото си.
— Опитвам се да определя каква сплав използват за оръжията си.
— Алуминиевите ли? — попита тя заинтригувано.
— Да. Но това не е чист алуминий. Нещо по-силно е и консистенцията е различна. Никога не съм виждал подобна сплав. Между другото не съм сигурен дали оценяваш преимуществата, които носи животът в големия град.
— О, бих казала, че съм запозната с повечето от тях.
Той се усмихна. Странно, но днес й се струваше по-млад.
— Така и предполагах. Имах предвид най-вече удобството да пазаруваш.
— Да пазарувам?
— Да, пазаруването! Невероятно удобство, наистина. В Сушаво, ако ми потрябва газова горелка, за да нагрея до определена температура анализираната сплав, се налагаше да я поръчам и да чакам, докато я докарат с железницата. Стига, разбира се, да пристигне неповредена. Тук обаче е достатъчно да пратя някого със списък. След броени часове разполагам с цяла лаборатория. — Той поклати глава. — Започвам да се разглезвам. Ти обаче май се колебаеш. Да не е заради сярата? Трябваше да изпробвам куршумите и… нали разбираш… забравих да отворя прозореца.
„Няма да се притеснявам, когато съм с него“.
— Не е това, лорд Ладриан.
— Моля те, наричай ме Уакс или Уаксилий — каза той и отиде до прозореца. Тя забеляза, че стои отстрани, докато го отваря. Предпазливостта очевидно бе негова втора природа и той дори не забелязваше, че го прави.
— Няма нужда да си толкова официална с мен. Имам едно правило — когато някой ми спаси живота, може да се обръща към мен на малко име.
— Вие пръв спасихте моя, струва ми се.
— Така е. Но вече ти бях задължен.
— За какво?
— Защото ти ми даде извинение да стрелям. — Той се наведе над бележника и си отбеляза нещо. — Нещо, за което жадувах отдавна. — Погледна я и се усмихна. — Защо се колебаеш?
— Трябва ли да сме сами в стаята, лорд Уаксилий?
— Защо не? — Той я погледна, искрено смутен. — Да не би в гардероба ми да се крие убиец, за когото не знам?
— Имах предвид дали е прилично, милорд.
Той помисли за миг, после се плесна по челото.
— Извинявам се. Трябва да ми простиш, че съм толкова недодялан. От доста време не бях… Няма значение. Ако се чувстваш неудобно, ще повикам Тилоум — Той се изправи и я заобиколи.
— Лорд Уаксилий! — спря го тя. — Аз не се чувствам неудобно. Уверявам ви. Просто не исках да поставям вас в неловко положение.