„Какво? — сепна се тя. — Нима предпочиташ да бяха отвлекли теб? Тъпачка!“
Забеляза, че нейното име също фигурира в списъка, и попита изненадано:
— Нима разполагате и с моята генеалогия?
— Поръчах да ми я донесат. Сигурно съм ядосал някой чиновник, понеже беше наистина много късно. Ти си странен екземпляр.
— Моля?
— Уф. Имам предвид списъка. Погледни тук. Със Стерис сте втори братовчедки.
— И?
— Ами това означава, че… малко е трудно за обяснение. Ти си шеста братовчедка в основната родствена линия. Всички останали, включително Стерис, са по-близки помежду си. Докато при теб връзката се разводнява заради баща ти. Това те превръща в недотам привлекателен обект за отвличане. Чудя се дали не те избраха случайно, за да замаскират основната си цел.
— Възможно е — отвърна тя предпазливо. — Вероятно не са знаели, че Стерис седи на нашата маса.
— Именно. Но тъкмо оттук нататък нещата започват да губят логика. Мога да измисля цял куп причини, поради които са отвлекли Стерис. Първо, не всички аломанти са свързани помежду си. Никой не може да знае със сигурност кой на кого е роднина, нали? Нещо повече, дори самата теория за отвличането на аломанти не може да издържи срещу всички аргументи. Ако ще обучаваш бойци, защо отвличаш само жени? И защо въобще са ти аломанти, когато очевидно разполагаш с достатъчно средства и начини да се сдобиеш с алуминий? Биха могли да спрат дотук и да се оттеглят богати. А и нямаме никакви доказателства, че другите отвлечени са аломантки.
„Те отвличат само жени“ — напомни си Мараси, загледана в дългия списък на хора, свързани родствено с лорд Мъглородния. Почти митична фигура, човек, притежавал всичките шестнайсет аломантични способности. Колко ли могъщ е бил?
И изведнъж всичко си дойде на мястото.
— Поквара и Гибел — прошепна тя и Уаксилий я погледна изненадано. Вероятно и той сам щеше да го види, ако не се бе напрягал цяла нощ.
— Аломантията е генетична — каза тя.
— Да. Тъкмо затова се проявява при тези хора.
— Генетична. Те отвличат жени. Лорд Уаксилий, не разбирате ли? Те не смятат да съберат армия от аломанти. Намислили са да си отгледат такава армия. Избират само жени с пряка родствена връзка с Мъглородния.
Уаксилий втренчи поглед в списъка и се ококори.
— В името на копието на Оцелелия… — прошепна той. — Е, това поне означава, че Стерис не е в непосредствена опасност. Тя е ценна за тях дори без да е аломантка.
— Да. Но ако съм права, значи ще бъде в друга опасност.
— Така е — добави унило Уаксилий. — Трябваше да се сетя за това. Уейн няма да ми даде минутка покой, когато научи.
— Уейн? — Тя се сети, че изобщо не е питала за него. — Той къде е?
Уаксилий си погледна джобния часовник.
— Скоро трябва да се прибере. Пратих го да свърши една работа.
8.
Уейн се качи по стълбището на констабълския участък на Четвърти октант. Ушите му пареха. И защо ли копоите носеха толкова тесни шапки? Сигурно затова бяха толкова непохватни. А и професията им — да обикаляш из града и да дразниш порядъчните граждани. Макар да беше в Елъндел само от две седмици, Уейн вече имаше известна представа с какво се занимават през деня констаблите.
Отвратителна шапка. Неудобна. Съвсем естествено е човекът, който я носи, да е заядлив.
Отвори широката двукрила врата и влезе. Помещението, в което се озова, приличаше по-скоро на голяма килия. Дървена преграда, за да отделя гражданите от копоите, бюра, на които предимно се яде и се приказва за какво ли не, освен за работа.
Появата му накара неколцина униформени да се изправят, да го погледнат намръщено и дори да посегнат към револверите си.
— Кой е старшият тук? — викна Уейн строго.
Копоите го изгледаха изумено, после всички наскачаха, изпънаха униформи и побързаха да си сложат шапките. Същите като тази, която носеше той. Беше я трампил в един участък на Седми октант. Вместо нея остави доста хубава риза — напълно справедлива замяна, ако го питаха. В края на краищата ризата му беше копринена.
— Сигурно ви трябва капитан Бретин, сър! — докладва един от мъжете.
— Хубаво де, къде е той? — отново викна Уейн. Беше избрал подходящо произношение, след като бе подслушал разговора между двама копои. Хората не разбираха тънкости като „произношение“, „говор“ и „диалект“. Това са неща, които усвояваш с времето и средата, в която пребиваваш.
Хората смятаха, че Уейн имитира начини на говорене. Нищо подобно. Той буквално ги крадеше. Те бяха единственото, което все още му бе позволено да краде, като се имаше предвид праведният живот, който водеше от известно време.