— Не ме наричай миличка.
— Както кажеш, сладурче.
Мараси ги наблюдаваше мълчаливо. Уейн, изглежда, преднамерено дразнеше тази жена. Но макар че привидно беше нехаен, постепенно се приближаваше към нея.
— Както и да е — каза Ранет и се върна към прекъснатата си работа. — Не ме интересува. Но няма да получиш нов стерион.
— Ранет, няма револвер, който да стреля по-точно от твоите.
Тя не отговори. Но изгледа навъсено Уейн, който неусетно бе застанал над рамото й и я гледаше какво прави.
Уаксилий се подсмихна и отново насочи вниманието си към недовършените оръжия на тезгяха. Мараси се присъедини към него, но не знаеше какво да прави. Не бяха ли дошли тук, за да планират по-нататъшните си действия? Нито Уаксилий, нито Уейн, изглежда, не бързаха да се захванат с това.
— Има ли нещо между тях? — попита тя шепнешком, като кимна към Уейн и Ранет. — Тя като че ли кокетничи.
— Уейн може само да си мечтае — прошепна в отговор Уаксилий. — Ранет не се интересува от него. Не съм сигурен дали въобще се интересува от мъже. Но това не му пречи да се пробва. — Той поклати глава. — Започвам да си мисля, че цялата тази история — появата му в Елъндел, преследването на Изчезвачите, изтърсването при мен — е била с цел да дойдем при Ранет. Той знае, че тя няма да го пусне да влезе, освен ако не е с мен и не сме се захванали с нещо важно.
— Странна двойка сте вие двамата.
— Щом казваш.
— И какво ще правим сега?
— Не знам. Ще се помотаем тук. Току-виж ми дала нов револвер.
— Или ще ви гръмне, ако много й досаждате.
— Няма. Никога не стреля по хора, които вече е поканила в къщата си. Дори по Уейн. — Той се поколеба. — Вероятно ще ти позволи да останеш, ако искаш. Тук сме в безопасност. Предполагам, че е наела Медни облаци, които бдят на пост в някоя от съседните къщи и заслоняват района. Ранет не обича да засичат аломантичните й импулси. Едва ли повече от двама-трима в Елъндел са разбрали, че живее тук. Хармония знае как е успял да я проследи Уейн.
— Не ми се остава. Моля ви, каквото и да правите, искам да ви помогна.
Той вдигна нещо от масата — кутия патрони.
— Още се чудя що за човек си, Мараси Колмс.
— Лорд Уаксилий, зад гърба си имате десетки разрешени случаи в Дивите земи. Едва ли съм и наполовина толкова мистериозна.
— Баща ти е богат човек — каза Уаксилий. — Доколкото го познавам, сигурен съм, че може да ти осигури охолен живот. А вместо това си постъпила в университет — при това в един от най-трудните.
— Вие също сте изоставили богатството — отбеляза тя, — за да заминете в земи, където липсват каквито и да било удобства.
— Така е.
Тя извади един патрон от кутията и го разгледа. Не виждаше нищо особено в него.
— Някога чувствали ли сте се безполезен, лорд Уаксилий?
— Да.
— Трудно ми е да си представя, че е имало подобен момент.
— Понякога — каза той — постиженията и очакванията не съвпадат напълно.
— Така е. Е, милорд, през целия ми живот са ми натяквали любезно, че съм безполезна. Безполезна за баща ми поради обстоятелствата на появата ми на белия свят, безполезна като аломантка, безполезна за Стерис, защото съществуването ми я засрамва. Ето ви постижения, които засенчват очакванията. Или поне така си мисля.
Той кимна.
— Ако наистина се чувстваш така, имам една задача за теб. Но е опасна.
Тя пусна патрона в кутията.
— Да си полезен дори в миг на кратко припламване е неизмеримо повече, отколкото да тлееш и да не постигнеш нищо.
Той я погледна в очите, сякаш да прецени доколко е искрена.
— Какъв е планът? — попита тя.
— Нямаме време за планиране. По-скоро е хрумване. — Той вдигна кутията патрони и каза високо: — Ранет, какво са това?
— Куршуми срещу Мъгливи убийци.
— Мъгливи убийци ли? — попита Мараси.
— Древен термин — обясни Уаксилий. — За обикновени хора, обучени да се бият срещу аломанти.
— Разработвам муниции за всеки отделен вид аломанти — каза Ранет, без да вдига глава. Беше свалила дръжката на револвера и продължаваше да го разглобява. — Тези са за Монетомети. Керамични. Когато Тласнат срещу летящия към тях куршум, металната му част ще се откъсне, но керамичната ще продължи и ще ги удари. По-добри са от алуминиевите — тях аломантите не могат да засекат и знаят, че трябва да се прикрият, вместо да разчитат на Тласъка. При керамичните ще се опитат да се защитят — и ще паднат простреляни.
Уейн чак подсвирна.
— Поквара, Ранет! — възкликна Уаксилий. — Никога не съм се радвал повече, че съм на твоя страна. — За момент се поколеба. — Или поне че ти си на страната, срещу която не се налага да се бием.