Ранет вдигна рязко глава, опря я в челото му и го избута назад.
— Оръжейник. Изчезна някъде преди година. Навремето си пишехме. Никой не е чувал оттогава за него. — Тя хвана един метален детайл с два пръста. — Някой от вас знае ли имперски?
Уаксилий поклати глава.
— Получавам главоболие от него — рече Уейн.
— Аз мога да чета малко. — Мараси взе металното късче. Върху него бяха гравирани някакви знаци. — Бешело тъдява на нуждата — прочете тя.
Този приповдигнат стил обикновено се използваше в стари документи от времето на Основаването или за важни церемонии.
— Това май е призив за помощ — добави Мараси.
— Е, поне знаем откъде Майлс се е сдобил с оръжията си — каза Уаксилий, взе металното късче и го огледа.
— Уакс — каза Ранет. — Вярно е, че Майлс винаги ми е изглеждал като човек с тъмна половина. Но чак това? Сигурен ли си?
— Абсолютно. — Той вдигна Възмездие. — Ранет, изправих се срещу него очи в очи. Избълва някаква реч за това, че трябвало да спаси света, и после се опита да ме убие.
— Това оръжие ще е безполезно срещу него. — Ранет кимна към Възмездие. — Опитвах се да направя револвер срещу Кръвотворни. Готов е само наполовина.
— И това ще стигне — каза Уаксилий с привидно спокоен глас. — Всяко, дори най-малкото предимство, може да ми е от полза. — Очите му святкаха като шлифована стомана.
— Чух, че си зарязал професията — отбеляза Ранет.
— Така е.
— Какво се промени?
Той пъхна револвера в кобура под мишницата си и каза:
— Зовът на дълга. Майлс беше блюстител. Когато някой от нашите мине на страната на лошите, се справяме с него сами. Не разчитаме на чужда помощ. Уейн, ще ми трябват товарителници. Можеш ли да ми вземеш от канцеларията на железопътната компания?
— Разбира се. Ще ги имаш до час.
— Добре. А динамитът у теб ли е?
— Съмняваш ли се? Нося го в джоба на наметалото си.
— Ти си луд — подхвърли все така небрежно Уаксилий. — А детонаторите взе ли?
— Че как.
— Гледай да не взривиш нещо по погрешка. И пази динамита. Мараси, искам да купиш няколко метра рибарска мрежа. От най-здравата.
— Добре.
— Ранет — продължи Уаксилий, — аз…
— Уакс, не съм част от твоята групичка — прекъсна го тя. — Не ме замесвай в това.
— Моля само да ми предоставиш помещение в къщата и хартия. Искам да начертая нещо.
— Това бива — склони тя. — Стига да не вдигаш шум. Но, Уакс… наистина ли смяташ, че можеш да се пребориш с Майлс? Този човек е безсмъртен. Ще ти трябва цяла армия, за да го спреш.
— Чудесно — отвърна Уаксилий. — Защото смятам да си доведа армия.
15.
— Уакс е хитър тип — каза Майлс, докато крачеше до мистър Бяла якичка в тъмния тунел, свързващ жилищните помещения с ковачницата. — От опит знае, че за да оцелее, трябва да премахва първо най-опасните си противници — тези, които са по-силни и по-изобретателни от него.
— Не биваше да се разкриваш — посочи навъсено мистър Якичка.
— Не бих го застрелял, без да му се покажа — възрази Майлс. — Той заслужава уважение. — Докато го казваше, се почувства гузен. Не беше споменал първия изстрел по Уакс, когато той бе с гръб към него. Нито парчето плат от маската му, забито в плътта от куршума на Уакс, което затрудняваше изцеряването на окото. Трябваше да го измъкне някак си.
Мистър Бяла якичка изсумтя недоволно.
— А казват, че Дивите земи били място, където благородството е на път да изчезне.
— Там благородството се засажда в почвата и оцелява. Става по-силно от всякога. Много по-силно от онова, което някога е познавал вашият Елъндел със своите префърцунени балове.
— Такива думи от човек, който е готов да убие свой приятел? — попита мистър Бяла якичка. В тона му все още се долавяше подозрителност. Изглежда, смяташе, че Майлс нарочно е пуснал Уакс да избяга.
Този човек не разбираше нищо. Вече не ставаше въпрос за грабежите. Пътищата, избрани от Майлс и Уакс, се бяха пресекли. Само за един от двамата имаше бъдеще.
Или Уакс щеше да умре, или Майлс. Единствено това можеше да реши въпроса. Справедливост, като в Дивите земи. Сурово място, където животът не беше лесен, но пък се вземаха именно такива простички решения.
— Уакс не ми е приятел — обясни Майлс. — Никога не сме били приятели — по-скоро бяхме като съперничещи си крале. Уважавахме се, вършехме една и съща работа и работехме заедно. Това е всичко. Аз ще го спра, мистър Бяла якичка.
Минаха през ковачницата, качиха се по стълбичката на тясната пътека на горния етаж и спряха при вратата на асансьора.
— Започваш да се превръщаш в проблем, блюстителю — заяви мистър Бяла якичка. — Котерията не те харесва, макар че — поне засега — аз продължавам да твърдя, че може да ни бъдеш полезен. Не ме карай да съжалявам за това. Мнозина от колегите ми са убедени, че ще се обърнеш срещу нас.