„Светът се променя — мислеше си Майлс, докато се спускаше по рампата. — Първо железници, а сега и електричество. Колко остава, докато хората превземат и небето, както е предсказано в Словата на Основаването? До деня, когато всеки ще познае свободата, запазена досега само за Монетометите?“
Майлс не се плашеше от промяната. Промяната беше шанс да се превърнеш в нещо, което не си. Нито един Авгур не се страхува от промяната.
Авгур. Обикновено се стараеше да не обръща внимание на тази своя страна. Ферохимията го пазеше да не умре — напоследък дори не го забелязваше, освен по лекото усещане за допълнителна сила, придружаващо всяка негова крачка. Никога не го болеше глава, не изпитваше умора, не му се схващаха мускулите, не го хващаше настинка. Почти бе забравил за тези проблеми.
Някаква внезапна прищявка го подтикна да скочи от рампата на пода двайсетина стъпки по-долу. За един кратък миг позна усещането за свобода. После краката му се удариха в земята и левият понечи да се строши — усети го по лекото изпукване. Но фрактурата на костта се заздрави с бързината, с която тя се чупеше — докато се образуваха от едната страна, цепнатините вече се запълваха от другата.
Той се изправи, все тъй здрав и невредим. Чернодрехите му бавачки цъфнаха до него — единият хвърли късче метал, за да забави падането си. Монетомет. Какво пък — той наистина можеше да е полезен. Другият го изненада — озова се на земята безшумно, без да използва метал. Таванът бе запречен от метални греди. Значи беше Дърпач — бе използвал гредите, за да се забави.
Майлс тръгна да провери как Изчезвачите подготвят снаряжението си. Всяко късче алуминий, с което разполагаха, бе отишло за оръжия и куршуми. Този път щяха да ги използват от самото начало, а не като на сватбеното тържество, когато изгубиха ценни мигове, за да презаредят. Сега вече знаеха какво да очакват. Бяха по-малко на брой, но по-добре подготвени.
Кимна на Менгемето, който ги ръководеше, и той също му кимна. Беше му верен, макар че се бе присъединил заради тръпката от обирите, а не защото вярваше в някаква кауза. От всички тях само Тарсън — милият жесток Тарсън — хранеше чувство за вярност към него.
Менгемето също се преструваше на вярващ, но Майлс знаеше, че не е така. Пък и не Менгемето бе този, който бе стрелял пръв при последния обир. Въпреки всичките си желания да промени света Майлс бе допуснал да го завладеят емоциите.
Трябваше да е по-предпазлив. Той бе създаден да бъде човек със здрава ръка и непоклатим дух. Създаден от Трел, вдъхновен от Оцелелия, ала въпреки това слаб. Всъщност често подлагаше способностите си на съмнение. Дали това бе заради липсата на вяра? Никога не бе правел нещо, без преди това да се съмнява.
Огледа малкото си царство. Крадци, убийци и самохвалковци. Вдиша дълбоко и разпали злато.
Златото се смяташе за един от най-безполезните аломантични метали. Не толкова важен, колкото неговата сплав, която пък на свой ред отстъпваше на основните бойни метали. В повечето случаи да си златогорящ Мъглив бе малко по-добре, отколкото да си алуминиев — умение толкова безполезно, че бе станало нарицателно за това да не вършиш нищо.
Но златото не бе напълно безполезно. Само донякъде. Когато го разпалваше, Майлс се разделяше на двама души. Промяната бе видима само за неговите сетива, ала за кратко той бе две версии на самия себе си. Единият бе човекът, който е. Гневният блюстител, чието огорчение нараства с всеки изминал ден. Носеше бяло наметало върху раздърпано сако и тъмни очила, за да се пази от слънцето. Черна, късо подстригана и пригладена назад коса. И без шапка. Открай време мразеше шапките.
Другият бе човекът, в който се бе превърнал. Облечен с дрехи на градски работник — закопчана догоре риза, тиранти и мръсни панталони с разръфани крачоли. Вървеше с леко накуцване. Кога ли бе започнало това?
Виждаше едновременно през двата чифта очи, мислеше успоредно с двете си глави. Беше двама души едновременно и всеки от тях ненавиждаше другия. Блюстителят беше раздразнен, ядосан и не понасяше хората. Мразеше всичко, влизащо в разрез със строгите правила на закона, и въздаваше сурово и безмилостно правосъдие. Най-непримирим бе тъкмо с онези, които някога са следвали закона, а после са се отклонили от него.
Крадецът и Изчезвачът пък се гневеше, че блюстителят позволява на други да му определят правилата. Нямаше нищо свято в закона. Той беше арбитър, създаден от всесилни хора, за да им помогне да запазят силата си. Престъпникът го разбираше подсъзнателно, докато блюстителят го ненавиждаше тъкмо защото усещаше в себе си безсилие. С всеки ден животът ставаше все по-лош за добрите хора, а законът не правеше нищо, за да им помогне. Беше като човек, който пропъжда с ръка комари, докато от раните му шурти кръв.