Майлс изпъшка и бавно изгаси златото. Изведнъж се почувства уморен и се облегна на стената. Двамата натрапени му пазачи го наблюдаваха с безизразни лица.
— Вървете — рече им той и махна с ръка. — Проверете хората. Използвайте аломантия, за да сме сигурни, че никой от тях не е забравил метал по себе си. Искам да са чисти.
Двамата се спогледаха. Изглежда, не бяха сигурни дали трябва да му се подчиняват.
— Чухте ме — каза Майлс твърдо. — Докато сте с нас, трябва да изпълнявате каквото ви се каже.
След кратък миг колебание двамата се отдалечиха, както им беше наредено. Майлс отново се облегна на стената и бавно си пое дъх.
„Защо си причинявам това?“
Много хора не знаеха какво всъщност вижда един златогорящ Мъглив, когато разпали своя метал. Вероятно някоя собствена минала версия. Дали това бе човекът, който е бил? Или някой, който е можел да стане, ако бе избрал друг път в живота си? Тази възможност винаги му се бе струвала сходна с предоставяната от един митичен, отдавна изчезнал метал — атиума.
И в двата случая предпочиташе да вярва, че горенето на злато му помага от време на време — че всеки път, когато го прави, може да вземе най-доброто от себе си и да го смеси с най-доброто от това, което би могъл да бъде. Нещо като собствена, подобрена сплав.
Безпокоеше се обаче от това колко силна е омразата между двете версии в него. Усещаше я почти като топлината на разпалена пещ, излъчваща се от нажежените въглени и камъка.
Някои от хората му го гледаха, но това не го интересуваше. Не беше като главатарите престъпници, с които си бе имал работа в Дивите земи. Те винаги искаха да изглеждат силни пред хората си, за да не би някой от тях да поиска да ги измести.
Майлс не можеше да бъде убит и хората му го знаеха. Веднъж се бе прострелял в челото пред тях, за да им го докаже.
Тръгна към купчината сандъци и кутии. Част от тях бяха пълни с разни неща, които мистър Бяла якичка бе наредил да вземат от имението на Уакс. По някаква причина отначало мистър Якичка се бе възпротивил на убийството на Уакс.
Отиде при сандъците, в които бяха неговите вещи, прибрани по време на припряната евакуация на предишното скривалище. Наведе се и отвори един. Вътре бе сгънато бялото му наметало. Майлс го извади, изтърси го, после извади панталоните и ризата от груб плат. Пъхна тъмните очила в джоба си и отиде да се преоблече.
Тревожеше се от мисълта, че ще трябва да се крие, че може да бъде разпознат и преследван като обявен за особено опасен престъпник. Защото в края на краищата той бе станал точно такъв. Но ако това бе пътят, който бе избрал да следва, можеше поне да го извърви гордо.
„Нека видят какъв съм“.
Нямаше да се откаже от избрания път. Твърде късно е да променяш прицела, когато ударникът вече пада. Но никога не е късно да изправиш гръб.
Уакс бе втренчил разсеян поглед в стената на всекидневната, където ги бе настанила Ранет. Мебелите бяха струпани от едната страна, за да може по-лесно да се минава от спалнята към работилницата. Другата половина на помещението бе затрупана с кашони и сандъци с най-различни муниции, парчета метали и калъпи за цеви. Всичко бе покрито с прах. Типично за Ранет. Беше я помолил за нещо, на което да закрепи големия лист, с мисълта, че ще получи триножник. Вместо това тя му даде пирони и му посочи един чук. Не му оставаше друго освен да закове листа на стената.
Пристъпи към листа и постави една малка бележка в горния ъгъл. Товарителниците, които бе поръчал на Уейн, бяха скупчени отстрани. Изглежда, Уейн ги бе „трампил“ за револвера, който бе заел от Ранет, дълбоко уверен, че размяната е била справедлива. Едва ли имаше представа колко изненадани ще са железничарите, когато открият оръжие на мястото на изчезналите документи.
„Майлс ще удари при Завоя на Карло“ — мислеше си Уакс, докато потропваше по листа.
Не беше никак трудно да открие товара с алуминий. На Къща Текиел й бе омръзнало да я ограбват и бе вдигнала голям шум около новите си бронирани вагони. Уакс разбираше защо го правят — Текиелови бяха банкери и богатството им се крепеше на идеята за сигурност и добра защита на вложените капитали. Обирите ги бяха поставили в незавидна позиция пред обществото. Очевидно възнамеряваха да поправят нещата чрез нагледна демонстрация на своята мощ.