Това бе почти като ръкавица, хвърлена в лицето на Майлс и Изчезвачите. Уакс нанесе втора бележка върху листа. Товарът на Текиелови щеше да поеме право към Доксонар. Беше очертал маршрута, отбелязвайки местата, на които релсите доближават канала.
„Няма да виждам накъде отиваме — мислеше си той. — А трябва да зная на какво разстояние от Завоя на Карло е последната гара…“
Не разполагаха с много време за подготовка. Той опипа обицата в ръката си и плъзна пръст по гладката й повърхност.
Вратата се отвори. Уакс не вдигна глава, но по стъпките позна, че е Мараси. Меки обувки. Ранет и Уейн носеха ботуши.
Мараси се покашля.
— Мрежите? — попита той, докато изписваше върху листа цифрите 35,17.
— С доста обикаляне най-сетне намерих. — Тя се приближи и погледна бележките. — Нима виждаш някакъв смисъл в това?
— В по-голямата част. Освен в драскулките на Уейн.
— Те не са ли… рисунки на теб? Доста са нескопосани. И са грозни.
— Точно това е, което най-много ме обърква — призна Уакс. — Защото всички знаят, че съм непоправим красавец. — Той се усмихна тъжно. Един от любимите изрази на Леси. Непоправим красавец. Винаги бе твърдяла, че ще е още по-хубав, ако има белег на лицето, според добрите стари обичаи в Дивите земи.
Мараси също се усмихваше, но не сваляше поглед от рисунките и бележките.
— Призрачният влак? — попита тя и посочи рисунката на влакова композиция, която идваше насреща.
— Да. Повечето нападения са станали в мъгливи нощи. Очевидно за да се прикрие фактът, че „призрачният“ влак е всъщност бутафорен, само челна стена и голям фенер, поставен върху релсите.
— Сигурен ли си?
— Донякъде — отвърна Той. — Използват каналите при атака и им трябва нещо, с което да отклоняват вниманието от тях.
Тя прехапа замислено устна.
— Уейн отвън ли е? — попита Уакс.
— Да, досажда на Ранет. Аз… честно казано, излязох, защото ме е страх, че може да го застреля.
Уакс се засмя.
— Взех пътьом вестник — продължи тя. — Констаблите са намерили старото скривалище.
— Вече? — Уакс вдигна вежди. — Уейн каза, че ще стане чак по тъмно.
— Ами вече е тъмно.
— Така ли? Проклятие! — Уакс си погледна часовника. Разполагаха с по-малко време, отколкото си мислеше. — И как е стигнало толкова бързо до вестниците? Значи са го открили по-рано.
Мараси кимна към бележките.
— Виждам, че имаш идея къде ще ударят този път Изчезвачите. Не бих искала да те ядосвам, но може би е време да съобщим на констаблите?
— Мисля, че зная къде ще бъде нападението. Ако съобщим на констаблите, ще се изтърсят там и ще подплашат Майлс.
— Уакс — каза тя. — Разбирам, че независимият дух е част от това, което те прави такъв, какъвто си. Но ние не сме в Дивите земи. Не можеш да се справиш сам.
— Нямам подобно намерение. Обещавам да включа и констаблите. Но Майлс не е обикновен престъпник. Той знае какви са възможностите на констаблите и ги държи под око. Този път трябва да се справим бързо и ефикасно. — Почука по листа на стената. — Познавам Майлс. Зная как мисли. Той е като мен.
Твърде много като него.
— Което значи, че и той може да предвижда ходовете ти.
— Несъмнено. Но аз винаги съм на крачка пред него.
Беше поел по този път в мига, когато извади оръжие и стреля по Изчезвачите. Захапеше ли нещо, не го пускаше до самия край.
— Права си за мен.
— Права? В какъв смисъл?
— Смяташ ме за арогантен, защото искам да го направя сам и да не викам констаблите. Смяташ също, че съм твърде горделив, за да търся помощ. Права си.
— Не мисля такива неща.
— Че в тях няма нищо лошо — рече той. — Аз съм арогантен и горделив. Наистина се държа, сякаш все още съм в Дивите земи. Но освен това съм прав. — Той вдигна ръка, нарисува върху листа малък квадрат, после стрелка от него, към сградата на участъка.
— Написах писмо, което Ранет ще прати на констаблите — продължи той. — Там е изредено всичко, което съм открил досега, и моите предположения относно възможните действия на Майлс. В случай че не успея да се справя с него. Няма да предприемам никакви ходове тази вечер, докато не се отдалечим от релсите и пътниците. Довечера Изчезвачите няма да взимат заложници. Ще се опитат да са бързи и безшумни. И въпреки това има рискове. Може да умрат хора — дори невинни. Затова ще се постарая да ги предпазя. Твърдо вярвам, че имам по-добри шансове срещу Майлс, отколкото констаблите. Не съм забравил, че учиш право и че всичко това е в разрез с представите ти за законност. Но въпреки това, готова ли си поне за малко да забравиш какво ви учат и да ми помогнеш?
— Да.
„Хармония — помисли си той. — Тя ми вярва“. Вероятно прекалено много. Той посочи няколко бележки, очертани в квадратче.