— Това е твоята част.
— Няма ли да съм с теб във влака? — попита тя разтревожено.
— Не. Вие с Уейн ще гледате от хълма.
— И ти ще си сам?
— Именно.
Тя помълча, после каза:
— Знаеш какво мисля за теб. Но какво ти мислиш за мен, лорд Уакс?
Той се усмихна.
— Ако ще играем на гадаене, ще оставя на теб да се справиш.
— Мислиш, че съм твърде млада — каза тя. — И че не би трябвало да се забърквам в това, за да не пострадам.
— Не беше трудно да се досетиш. Но мисля, че ти дадох достатъчно възможности да се откажеш и да се оттеглиш.
— Освен това — продължи тя — се радваш, че настоях да остана, защото мога да бъда полезна. Животът те е научил да използваш всички средства, които можеш.
— Ставаш все по-добра.
— Уверен си, че съм умна, сам го каза. Но също така се безпокоиш, че твърде лесно се обезсърчавам и че това може да бъде използвано срещу теб.
— В докладите, които си чела, пишеше ли за Пакло Прашния?
— Разбира се. Бил е твой заместник, преди да срещнеш Уейн.
— Той беше добър приятел — рече Уакс. — И уважаван блюстител. Но никога не съм срещал човек, който толкова лесно се стряска. Дори от хлопната врата.
Тя се намръщи озадачено.
— Предполагам, че това не се споменава в докладите, нали? — каза Уакс.
— Там го описват като много храбър.
— Той наистина беше храбър, Мараси. Виждаш ли, много хора бъркат изострената реакция със страхливост. Да, Пакло подскачаше при всеки неочакван изстрел. После се обръщаше да види каква е причината. Веднъж го видях изправен пред шестима, които бяха насочили оръжия към него, и по челото му нямаше и капчица пот. — Погледна я в очите. — Ти си неопитна. Такъв бях и аз, някога. Такъв е всеки човек. Човекът не се мери по това колко дълго е живял. Дали подскача при всеки шум. По-важното е как се възползва от това, което му поднася животът.
Тя се изчерви.
— Мисля, че трябва да ти благодаря за лекцията.
— Тя върви със значката на блюстителя.
— Ти вече… не я носиш.
— Човек може да я свали, Мараси. Но никога не престава да я носи.
Продължаваше да я гледа. Очите й бяха дълбоки, сияещи като езерца в планините на Дивите земи. Уакс опита да се овладее. Не трябваше да й причинява зло. Не биваше да позволи да се случи същото като с Леси.
— Има още нещо, което си мисля за теб — каза тя. — Можеш ли да се досетиш?
„Само това ми липсваше“.
Той неохотно откъсна очи от нейните и извърна поглед към листа.
— Да. Мислиш, че трябва да уговоря Ранет да ти заеме пушка. Съгласен съм. Но макар че е добре да се научиш да стреляш с револвер, засега бих предпочел да използваш оръжие, с което си свикнала. Може би можем да ти набавим пушка, която да стреля с алуминиевите куршуми, намерени от Уейн.
— Ах, да. Разбира се.
Уакс се престори, че не забелязва смущението й.
— Ще ида да проверя какво правят Уейн и Ранет — каза тя.
— Добра идея. Дано да не е разбрала, че е трампил един от револверите й.
Мараси забързано тръгна към вратата.
— Лейди Мараси? — повика я той.
Тя се спря и се обърна, погледът й бе изпълнен с надежда.
— Доста добре се справи с прочитането на мислите ми — каза Уакс. — Не съм от хората, които дават външен израз на чувствата си.
— Учих го на упражненията по разпити — изкарала съм курс за напреднали — обясни тя. — Ъ-ъ… освен това съм запозната с твоя психопортрет.
— Нима имам психопортрет?
— Боя се, че да. Доктор Бърнбру го е съставил след посещението си в Дивите земи.
— Онзи жалък плъх Бърнбру е бил психолог? — Уакс изглеждаше смаян. — Бях сигурен, че е дребен мошеник и комарджия, който се задържа в града само докато си напълни джобовете.
— Хъм, да. Това го има в психопортрета. Изглежда, имаш навика да смяташ за комарджия всеки, който носи червени дрехи.
— Така ли?
Тя кимна.
— Проклятие! — измърмори той. „Ще трябва да го прочета“.
Тя излезе и затвори вратата. Той се обърна към недовършения план. Вдигна ръка и машинално постави обицата на ухото си. Трябваше да я носи когато се моли или когато върши нещо много важно.
В момента правеше и двете.
16.
Уейн бавно накуцваше по перона, като се подпираше на кафяво бастунче. Имаше доста голяма тълпа, почти блъсканица пред вратите на спрелия влак. Множеството внезапно се люшна към него и едва не го събори.
Уейн — прегърбен заради привидната си старост — не можеше да види над главите на хората каква е причината за тази суматоха.
— Никой не мисли за старите хора — изръмжа той. Носов глас, много по-тънък от неговия, с лек марготиански акцент. Всъщност квартал Марготиан вече не съществуваше, погълнат от близкия октант, а жителите му се бяха разселили навсякъде. Умиращ акцент за една умираща старица.