— Никакво уважение, казвам ви. Безобразие! Неколцина младежи се извърнаха и го погледнаха — видяха дълго до глезените вехто палтенце, сбръчкано от старост лице и посребрели коси, прибрани под филцова шапка.
— Простете, госпожо — каза един и й направи път. „Добро момче“ — помисли си Уейн, потупа го по лакътя и закуцука нататък. Хората се отдръпваха от пътя му. Понякога се налагаше да се покашля с кашлица, която изглеждаше заразна. Уейн внимаваше да не прилича на просякиня. Това би привлякло вниманието на констаблите, които можеха да го вземат за джебчийка.
Не, той не беше просякиня. Беше Абриджейн, възрастна женица, дошла да види за какво е тази гълчава. Абриджейн не беше богата, нито пък беше бедна. Пестелива, с кърпено палто и любима шапка, отдавна излязла от мода. Очила с дебели лещи. Няколко момчета й помогнаха да излезе отпред и тя ги почерпи с бонбони и ги потупа по главиците. Добри деца. Каза им, че приличат на внуците й.
Най-сетне се озова пред тълпата. Там в целия си блясък се изправяше Несъкрушим. Вагон, построен като крепост, с тежка стоманена броня, лъщящи заоблени стени и тежка врата отстрани. Вратата наподобяваше тези на трезорите и имаше валчеста дръжка.
— О, небеса! — възкликна Уейн. — Невероятен е!
Наблизо стоеше пазач с обозначителните знаци на охранител от личния отряд на Къща Текиел. Усмихна се и изду гордо гърди.
— Бележи зората на нова ера. И края на бандитите и обирджиите на железници.
— Колко е красив, млади човече — рече Уейн. — Но сигурно преувеличавате. Веднъж и аз съм се качвала на влак. Синът ми Чаретел искаше да пътувам с него, за да се срещна с годеницата му в Ковингтар, и тогава за пръв път си помислих, че да се возиш на карета е по-добре. Наричат го прогрес. Какъв прогрес е да те затворят в метална кутия и да не виждаш слънце и небе през целия път? Както и да е, вагонът беше като този. Само не лъщеше толкоз.
— Уверявам ви — каза охранителят, — този вагон е непробиваем. Той ще промени всичко. Виждате ли вратата?
— Заключва се като каса — рече Уейн. — Виждам. Но дори касите може да бъдат разбити, млади човече.
— Не и тази врата. Бандитите не могат да я отворят, също както и ние. Веднъж затвори ли се, тя задейства часовников механизъм от вътрешната страна. Тази врата няма да може да бъде отворена през следващите дванадесет часа дори ако някой знае шифъра на ключалката.
— Експлозиви — упорстваше Уейн. — Бандитите често използват експлозиви.
— Стоманата е дебела шест пръста — заяви охранителят. — За разбиването й ще трябва толкова динамит, че ще взриви целия вагон.
— Но сигурно един аломант би се справил — подхвърли Уейн.
— Как? Могат да Тласкат метала колкото си пожелаят — толкова е тежък, че ще ги отхвърли назад. А дори и по някакъв начин да проникнат, във вагона ги очакват осем въоръжени пазачи.
— Брей — възкликна Уейн и за миг забрави за акцента си. — Наистина е внушително. С какво са въоръжени пазачите?
— С цял набор от… — почна мъжът, но млъкна и изгледа Уейн подозрително. — Защо…
— Уф, ще ми загори яденето! — възкликна Уейн, обърна се и закуцука назад през тълпата.
— Спрете тази жена! — извика охранителят.
Уейн заряза ролята, изправи се и забърза през тълпата. Хвърли поглед през рамо.
— Спри! — извика охранителят. — Спри, проклет да си!
Уейн вдигна бастунчето и натисна спусъка. Ръката му затрепери, както ставаше винаги, когато използваше огнестрелно оръжие, но сега това нямаше значение: бе заредено с халосни патрони.
Гърмежът накара хората да се приведат както житни класове от порив на вятъра и Уейн се стрелна между тях, като прескачаше залегналите. Охранителят извади оръжие, но Уейн сви зад ъгъла на гарата и спря времето.
Свали палтото и широката дълга блуза. Отдолу носеше мъжки костюм. Черно сако, бяла риза, шалче. Уакс наричаше този костюм „преднамерено лишен от въображение“, каквото и да значеше това. Под блузата бе вързал торбичка, оформяща „гърдите“ на старицата. Вътре имаше бомбе и мокра кърпа. Той натъпка блузата в бомбето и си го сложи.
Обели външния слой на бастунчето и то стана черно. Смъкна перуката и я захвърли настрана, чантата пусна до стената. Накрая изтри грима с кърпата и прибра забързващата сфера.
Докато излизаше от нея, се олюля, сякаш е бил блъснат. Изруга, понагласи шапката си и вдигна заплашително бастунчето, разтреперан от престорен гняв.
Охранителят дотича запъхтян.
— Добре ли сте, милорд?
— Не! — тросна се Уейн, придавайки на гласа си аристократична надменност. Акцент от Мейдиън Уейз, най-богатия квартал на Първи октант — където Къща Текиел притежаваше по-голяма част от земята. — Какви са тези грубияни, капитане? Не очаквах да ги срещна тук, на един добре охраняван перон!