Охранителят замръзна и лицето му се напрегна в напразен опит да проумее ситуацията. В началото го бе взел за обикновен благородник, но този човек говореше така, сякаш е член на Къща Текиел — неговите работодатели.
— Съжалявам, милорд! — промърмори той. — Но аз гонех един тука.
— И кого по-точно? — попита Уейн и посочи захвърлената перука. — Този, дето хвърли това нещо?
— Беше облечен като възрастна жена. — Охранителят се почеса по главата. — И ме разпитваше за Непробиваем.
— Проклятие, човече. Това трябва да е бил някой от Изчезвачите!
Мъжът пребледня.
— Имаш ли представа какъв ще е ударът върху авторитета на нашата Къща, ако нещо се случи по време на това пътуване? — попита Уейн и размаха заплашително бастунчето. — Става дума за репутацията ни, човече! За главите ни, капитане. С колко пазачи разполагаш?
— Три дузини, милорд…
— Не са достатъчно! Изобщо! Прати за още!
— Аз…
— Не! — спря го Уейн. — Аз ще го направя. Ще наредя на моите хора. Надявам се, че държите района под наблюдение за подобни типове?
— Ами… аз още не съм им казал, милорд. Опитах се сам да спипам този…
— Напуснал си поста? — почти изкрещя Уейн и едва не изпусна бастунчето от гняв. — Оставил си го да те примами настрани? Връщай се, човече! Върви! Предупреди и останалите. О, в името на Оцелелия! Ако нещо се обърка, свършено е с нас. Мъртви сме!
Капитанът се обърна и хукна обратно през тълпата, която вече се съвземаше, а Уейн се облегна на стената, погледна джобния си часовник и зачака подходящ момент да разпъне отново сферата. Беше почти сигурен, че никой не го гледа.
Смъкна бомбето, пусна бастунчето и обърна сакото си наопаки — отвътре то бе в кафяво и зелено като униформите на пазачите. Свали изкуствения нос и си сложи триъгълна шапка, която извади от чантата до стената.
Винаги трябва да носиш подходяща шапка. Това е ключът. Пристегна кобур с револвер върху сакото и изу панталоните — отдолу имаше други, също в зелено-кафяво. Прибра сферата, изтича зад ъгъла и се приближи към релсите. Капитанът вече бе събрал хората си и раздаваше команди. Наблизо неколцина разгневени благородници спореха.
Товарът не беше свален. Това беше добре. Уейн бе предположил, че ще се откажат, ако се вдигне шум, но Уакс бе на друго мнение — смяташе, че Текиелови са вложили твърде много средства и усилия в Непробиваем, за да се откажат заради някаква дребна суматоха на перона.
„Глупаци“ — помисли си Уейн и поклати глава. В качеството си на Фарнсуорд не одобряваше това решение. Все пак оглавяваше частната охрана на Къща Текиел от десет години, макар че служеше предимно във Външните плантации, при болнавия си господар. Бе врял и кипял и се бе научил, че трябва да има причини, за да поемеш рискове. Да спасиш живот, да спечелиш битка, да защитаваш името на Къщата. Но да рискуваш само защото си казал, че ще го направиш? Това беше глупаво.
Отиде при капитана, козирува и каза отсечено:
— Господине. Аз съм Фарнсуорд Дабс. Лорд Евънстром Текиел ми каза да се обърна към вас. — Акцент от Външните плантации с намек за аристократичност, прихванат от дългото общуване с господарите.
Мъжът го погледна и се намръщи.
— Ами хубаво. Всяка помощ е добре дошла.
— Съжалявам, капитане — каза Уейн и се приведе напред. — Понякога лорд Евънстром е доста невъздържан. Зная какво е, не за пръв път ме праща да помагам на някой, който не се нуждае от помощ. Двамата с Брен ще гледаме да не ви се пречкаме.
— Брен?
— О, не е ли дошъл още? — Уейн се огледа.
Уакс се приближи, подтичваше откъм гарата. Носеше униформа като на Уейн. Освен това се бе обзавел с фалшиво коремче, където бе скрил някои специални неща, които смяташе, че ще му потрябват.
— Ето го и него — посочи го Уейн. — Малко е тъповат, капитане. Наследи този пост от баща си, обаче може да блъскате със стоманата му кремък цяла нощ и няма да получите искра, ако разбирате какво искам да кажа.
— Добре, останете тук — изръмжа капитанът. — Ще охранявате този пост. Не допускайте никой да приближава вагона, както и да изглежда. — Обърна им гръб и тръгна към групата развълнувани благородници.
— Здрасти, Уакс. — Уейн докосна шапката си. — Готов ли си да те глътне металното чудовище?
Уаксилий погледна през рамо към гарата. Тълпата се разотиваше. Перонът бе осеян със захвърлени шапки и кърпички.
— Уейн, трябва да се погрижиш влакът да отпътува. Каквото и да стане, трябва да потегли.