— Не каза ли, че ще се изложат, ако не го направят?
— Никога не можем да сме сигурни, Уейн. Така че искам да вземеш мерки.
— Разбрано, приятел. — Уейн си погледна часовника. — Ама и тя закъснява…
Внезапно отекнаха изстрели. Пазачите около тях се развикаха и се заозъртаха. Уаксилий рухна с болезнен вик на перона. От рамото му шуртеше кръв. Уейн се наведе над него тъкмо когато един от пазачите зърна пламъчета на покрива на гарата.
Пазачите откриха огън, а Уейн издърпа ранения Уакс назад, огледа се трескаво и после го натика през отворената врата на вагона. Неколцина пазачи извърнаха глави, но никой не възрази. Очите на Уаксилий гледаха безжизнено, към тавана. Мъжете тук вероятно също бяха губили другари при престрелки с бандити и знаеха какво е — в разгара на битката най-важното е да изтеглиш ранените на безопасно място и няма значение къде може да е това.
Стрелбата от покрива секна, но след малко се възобнови от съседния покрив. Няколко куршума одраскаха перона до тях. „Твърде близо, Мараси“ — помисли си ядосано Уейн. Защо всяка жена, с която се сближаваше, се опитваше да го застреля? Само защото можеше да се излекува? Беше си като да изпиеш бирата на някой, защото можел да си поръча нова.
— Дошли са за товара! — извика уплашено Уейн, сграбчи масивната врата на вагона, издърпа встрани лоста и я затръшна, преди някой да успее да му попречи.
— Поквара и Гибел, човече! — извика един от пазачите. — Какво направи?
— Залостих вагона! — отвърна Уейн. — Нали трябва да ги спрем?
— Вътре трябваше да има охрана — кресна разгневен капитанът.
— Ама онези щяха да влязат! — възрази Уейн. — Нали ги видя? — Погледна към вратата. — Поне няма да могат да откраднат товара. Надхитрихме ги!
Благородниците се надигнаха от земята, приближиха се и се нахвърлиха с упреци върху капитана. Уейн затаи дъх. Но капитанът само повтаряше думите му.
— Трябваше да ги спрем — обясняваше, като си даваше сметка, че сега той, а не Уейн, може да излезе виновен. — Вижте, щом затворихме вагона, спряха да стрелят. Избягаха.
Уейн отстъпи назад, облегна се на един стълб и загледа пазачите, които се опитваха да разберат кой е стрелял. Върнаха се с шепа гилзи, разхвърляни навсякъде из гарата. Нямаха представа, че повечето са от халосни патрони. Освен Мараси още няколко просячета бяха участвали в постановката срещу добро заплащане, преди да се изпарят.
След малко влакът потегли. Всички от Къща Текиел бяха убедени, че са отбили атаката на Изчезвачите. Говореше се дори, че Уейн трябва да бъде награден, но той прехвърли заслугата на капитана и се измъкна, преди някой да го попита на кой точно лорд служи.
17.
Уаксилий — сам в залостения товарен вагон и с обляно в кръв рамо — слушаше равномерното потракване на колелата. На тавана се поклащаше фенер — първата му работа бе да го закачи там. Освен това бе завързал и мрежа, закрепена със специални куки. Изпита облекчение, след като измъкна всичко това от фалшивото си коремче и крачолите. Беше захвърлил униформата в ъгъла и сега бе облечен само с тесен черен панталон и черен пуловер.
Седеше на пода, опрял гръб в товара, с изпружени крака, държеше Възмездие и въртеше барабана, за да свикне да го фиксира на определени положения. В джоба си носеше куршуми срещу Мъгливи убийци, а револверът бе зареден с муниции за Монетомети и Пютриумни юмруци.
И все още не бе свалил обицата.
„Зная, че искаш от мен да направя това — обърна се мислено към Хармония. Дали обвинението също се смяташе за молитва? — Ето ме. Очаквам малко помощ, ако не е в разрез с безсмъртните ти планове и всичко останало“.
Още щом огледа товара си даде сметка защо Текиелови са толкова горди със свършената работа — подсилената каса щеше да е ужасно трудна за разбиване. Изнасянето й от вагона би отнело часове, необходими за да я разрежат с газова горелка или електрическа резачка. Това, плюс вратата и предполагаемото присъствие на пазачи, щеше да направи обира почти невъзможен.
Да, Текиелови бяха хитри. Проблемът беше, че бяха подходили откъм погрешната страна.
Уаксилий извади от сакото си малък пакет. В него бяха динамитът и детонаторът, които бе намерил Уейн. Сложи пакета на пода и си погледна часовника. „Вече е време…“
Влакът внезапно започна да забавя.
— Аха — измърмори Уейн. — Права беше. Искаш ли да видиш?
И подаде бинокъла на Мараси.
Тя го взе с трепереща ръка. Бяха заели позиция на този хълм след бясно препускане от града. Мараси се чувстваше разголена с един от панталоните на Ранет. Що за неподходящо облекло! Всеки мъж можеше да види краката й.
„Може би пък това ще попречи на Изчезвачите да стрелят — помисли си. — Ще почнат да ме зяпат“.