Ясно. Идеалната кражба. Пълен вагон — празен вагон. Никакви следи освен ако някой не обърне внимание на прерязаните тегличи.
Изчезвачите откриха огън по пътническите вагони, за да не позволят на пасажерите да надзъртат и да видят какво става. Но заради извивката покрай хълма бе почти невъзможно да се наблюдава операцията по подмяната. Светлините на призрачния влак избледняваха — дрезината бързо се отдалечаваше. Къде ли я криеха? Може би щяха да я натоварят на кораба, след като излезеше извън полезрението на пътниците?
Междувременно последните Изчезвачи вече тичаха към шлепа, който се отдалечаваше към средата на канала, където щеше да е съвсем невидим. На бледата светлина от отдалечаващия се призрачен локомотив приличаше на зловеща сянка.
— Уейн! — каза тя и се надигна. — Трябва да тръгваме.
Той въздъхна и се изправи.
— Да де, да.
— Уаксилий е във вагона!
— Знам. Прави ли ти впечатление, че все той се вози с всички удобства, а аз трябва да търча насам-натам? Не е Честно. Изобщо.
Тя заслиза по склона.
— Знаеш ли, докато четях онези доклади в университета, и през ум не ми е минавало, че си такова мрънкало.
— И това не е честно. Искам да знаеш, че се гордея с оптимистичния си възглед за света.
Тя спря, погледна го и вдигна вежди.
— Гордееш се с това?
Той сложи ръка на сърцето си и заговори с глас, който повече би подхождал на проповедник:
— Напоследък се старая да бъда смирен. Хайде, побързай. Ще ги изпуснем. Нали не искаш Уакс да остане сам? Размърдай се, момиче.
Тя поклати глава, обърна се и продължи надолу по склона, към мястото, където бяха оставили конете.
Майлс стоеше с гръб към Машината и си мислеше за крана — той бе построен по негова идея с пари на мистър Бяла якичка.
— Погрижихме се за всички пазачи, шефе — докладва Тарсън. Ръката му вече не беше превързана. Тези като него се възстановяваха доста бързо. Не толкова бързо както Майлс, но въпреки това със забележителни темпове. Разбира се, можеха и да се изтощят до смърт, без дори да забележат, че телата им са на предела на силите си. Това беше опасно умение, което изгаряше тялото със същата бързина, с която аломантите горяха метал.
— И за онези в последния вагон, които се опитваха да се промъкнат напред, за да видят какво става — продължи Тарсън. — Застреляхме и тях. Мисля, че всичко е чисто.
— Още не — отвърна тихо Майлс, загледан в мрака и мъглите. Шлепът се придвижваше бавно, задвижван от двете перки под кърмата. — Уаксилий знае, че това е наше дело.
Тарсън се поколеба.
— Хъм… сигурен ли си?
— Да — каза Майлс. — Той е във вагона.
— Какво?! — Тарсън се обърна и втренчи поглед в бронирания вагон зад тях. Изчезвачите тъкмо го покриваха с брезент, за да го скрият от любопитни погледи, когато стигнат града. Целта беше да приличат на обикновен товарен кораб, прибиращ се от някоя от кариерите. Майлс дори разполагаше със съответстваща товарителница, както и с товар дялан камък.
— Не зная как е влязъл — продължи Майлс. — Но съм сигурен, че е вътре. Уакс разсъждава като блюстител. Това е най-добрият начин да открие скривалището ни — да остане при товара, за който е сигурен, че ще бъде откраднат, но не знае кога и как. — Пое си дъх. — Не. Сигурно е предположил как. Такива са рисковете, когато човек е толкова добър. Почти колкото мен. Започваш да мислиш като престъпник.
Дори по-добре от престъпник.
В известен смисъл бе наистина странно, че повечето блюстители не завършваха кариерата си като престъпници. Когато толкова често виждаш грешките на другите, накрая просто ти се приисква да го направиш по-добре от тях. Майлс бе започнал да планира тези обири почти подсъзнателно преди близо десет години, когато си даде сметка, че охраната на железниците е съсредоточена предимно върху вагоните. Е, отначало идеите му бяха по-скоро умозрителни.
— И какво ще правим? — попита Тарсън.
— Нищо — отвърна Майлс. — Уакс вероятно не знае, че съм се сетил, че е във вагона. Това ни дава предимство.
— Но…
— Не можем да отворим вагона тук — продължи Майлс. — Тъкмо в това е проблемът. Трябва да го откараме в работилницата. — За момент се замисли. — Макар че бихме могли и да го пуснем в канала. Достатъчно дълбоко е, за да потъне. Чудя се обаче дали Уакс няма резервен план в случай че стане нещо подобно.
— Шефе, не мисля, че мистър Бяла якичка ще одобри, ако потопим вагона. Не и след като похарчи толкова пари за изработването на копието.
— Така е. А и за съжаление каналът е дълбок само петнайсетина стъпки. Ако хвърлим вагона, едва ли ще успеем да го извадим, преди някой друг кораб да се удари в него. Жалко.