Тя избърса сълзите и скочи на крака.
— Добре съм, благодаря, добре съм.
Шофьорът на линейката се поколеба за момент, после кимна и се отдалечи.
Ким остана на място и си пое дълбоко дъх в опит да разсее непоносимата скръб и да прибере спомените обратно в кутията им. Никога нямаше да си прости, че не беше успяла да спаси брат си.
Тя отключи каската от мотоциклета си. Отново беше изпълнена с ярост и решителност.
Не, нямаше да го позволи. Ким нямаше да предаде доверието на тези момичета, защото те все пак означаваха нещо за някого, мамка му. Означаваха нещо за нея — и още как.
ГЛАВА 64
Стейси се облегна назад в стола и се протегна. Мускулите на врата й пареха. Тя изви глава наляво, после надясно. Нещо изпука в дясната й плешка.
Шефката беше казала да се прибира вкъщи и тя възнамеряваше да направи точно това.
Затвори страницата във "Фейсбук" и прозореца на електронната си поща. Най-отгоре с удебелени букви все още се открояваха няколко непрочетени писма, но щеше да ги отвори в събота сутринта. Точно сега копнееше за една продължителна гореща вана със сапунени мехури, последвана от доставена вкъщи пица и някой епизод на "Истински съпруги", все едно кой.
Бръмченето на компютъра заглъхна и стаята потъна в тишина.
Стейси мушна краката си в обувките под бюрото. После облече сакото си и тръгна към вратата.
Лявата й ръка застина, преди да щракне ключа на лампата, когато тя усети, че нещо продължаваше да я човърка. Нещо, което беше видяла, но не беше успяла да осмисли както трябва.
Стейси изръмжа и се върна на бюрото си. Бръмченето на компютъра й се стори по-силно от преди, сякаш звучеше изтормозено. Тя реши, че проектира върху машината собствените си чувства.
Въведе паролата си, без да гледа, и направо отвори електронната си поща. Второто непрочетено писмо накара сърцето й да забие учестено. Тя започна да чете с широко отворени очи.
Когато стигна до края, устните й вече бяха пресъхнали.
С треперещи пръсти Стейси взе телефона.
ГЛАВА 65
Ким паркира мотора до оградата на сградата. Слезе и отстъпи встрани.
Часът беше едва осем, но й се струваше, че е много по-късно. Температурата на нощния въздух вече беше паднала под нулата и беше накарала семействата да се заключат вкъщи и да дръпнат завесите, за да се сгушат пред трепкащия оранжев пламък на камината и някой късен филм.
Когато по-рано мина през дома си, който почти не беше виждала през последната седмица, на Ким й беше хрумнало да направи същото, но знаеше, че не може да си почива. Отговорите започваха да изплуват от мъглата, но все още я измъчваше последното липсващо парче от мозайката.
На мястото на разкопките вече нямаше нищо. Бяха отстранени всички останки от разследването. Мястото й се стори зловещо пусто. Белите тенти бяха прибрани в склада и очакваха следващата жертва. Техническото оборудване беше подредено и на следващия ден щяха да го отнесат. Сърис също нямаше да бъде там.
В тъмнината, с невъоръжено око, човек би казал, че мястото изглежда по същия начин както преди една седмица. Бяха изчезнали дори няколкото букета цветя и плюшените мечета.
Но Ким знаеше, че би могла безпогрешно да открие течното местоположение на всеки един от трите гроба. И това нямаше да се промени дълго след като белезите по земята заздравееха.
Ким така и не можеше да се отърси от мисълта колко ли още щяха да останат заровени момичетата, ако професорът не беше решил, че трябва на всяка цена да открие онези закопани монети.
Но благодарение на неговата упоритост три млади момичета, които бяха лежали в неизвестност в този незнаен къс земя, сега щяха да получат подобаващи погребения. И Ким щеше да присъства на всяко от тях.
Знаеше, че този случай беше докоснал сърцето на всеки един от хората, които се бяха замесили в него. Сърис беше изровила телата от земята. Даниъл беше огледал момичетата, за да установи причината за смъртта, а сега на нея се падаше да сглоби всичко в една картина.
Погледна към къщата в средата. Вътре забеляза движение. Луси и Уилям се бяха прибрали от болницата и съвместният им живот щеше да продължи по обичайния начин. Засега.
Ким отмести поглед от осветения прозорец. Моментът на онзи наистина труден разговор с Уилям Пейн беше настъпил; само че той нямаше да избяга, а на нея й предстоеше първо да открие последното липсващо парче.
Протезата беше някъде наоколо и по някакъв начин тя беше от значение. Не беше открита върху тялото или в гроба, следователно все още се намираше някъде в сградата. Мястото, на което се намираше, щеше да й каже всичко. И този път Ким беше подготвена.